Спомени

Дадохме си най-хубавото. Три години минаха за едно щракване на пръсти, но и с тях отлетя цял един живот. И е хубаво, като се обърнем назад и не намерим нищо лошо, нищо грозно. А напред... кой знае. Живот. Един. Мой. И твой. Нали знаем, че зад себе си имаме нещо красиво. В миналото, но помогнало и на двама ни да бъдем по-силни и по-добри. Обичам те, ти мен също. Това беше важното, това има значение. Това беше и последното нещо в този блог. Довиждане на петимата (приблизително) души, които четяха чат-пат какво ми е на сърцето. Captain Dog logs out.

Каруца

Запъва камъче колата... а каруцата не върви ли, не върви. Уморен съм от бутане и тикане. Уморен от товара, който ми е свиден. Да застрелям ли коня? Да разтоварям ли багажа? Или да хвана лопата и да копая под колелата? Въпроси, въпроси, въпроси. А отговор? И само един ли е? И кой е правилният? Или да намеря камък и да седна като мислителя, търсейки отговор някъде в мен? Не знам. Не знам. Наистина не знам. Принципно решенията винаги са трудна стъпка при мен. А сега е невъзможна. А някога, някак вярвах, че съм уцелил коловоза, че дори да има баири, всичко ще продължи напред цяло и силно. Днес не знам. И утре не знам. И нищо не знам. Не знам...

Музика

Колко е хубаво, че я има! Дали е случайно, че цели култури, религии, философски направления се основават на силата на въздействието, на космическия произход на хармониите в тоновете? Вярвам, че не. Тя е тук, в нас, около нас, в мен, в теб. В синхрон, в контрапункт със съзнание и емоции, навсякъде. И когато й позволиш, е целият свят. Гръб и основа, рамо на приятел, пояс, боксова ръкавица, ритник или летящо килимче. И понякога нищо друго няма значение... :)

Скоба

Мислех, че това мое пространство си е отделено само за музика. Не че сега няма да пиша И за музика. Само че в момента доминират болката и объркването. Мои си, лични си, вътрешни. Но изписани ги виждам и сякаш разхвърлям, разреждам. Понякога болката в сърцето, причинена от вихрени емоции, може да е съвсем физическа. Честно. И тогава хубавата, истинската музика някак заглажда по-острите ръбове. Поне тази, която е частица, неделима и пулсираща с теб и живота ти. Моят си свят. Познатото, моето, съкровеното. И когато си познал истината и магията на музиката, когато тя за теб е водещата житейска сила. Тогава лекува... или поне подлага меко и уютно рамо...

Queen

Една кратичка и проста дума, заредена обаче с огромен енергиен потенциал. И буквалното значение, разбира се. Но, досещате се, че няма да говоря за някоя монархическа особа. Ще се опитам да облека в думи любовта си към музиката на най-великата група, творила музика.

Представете си едно 2-3-годишно момче, което постоянно дърпа баща си за крачола, за да му пусне песента "Дръ-Дръ". Според детския ми речниковия запас, това означаваше "We Will Rock You". Простичко, но адски значимо за мен тогава. Както и песента на Queen. Изчистена и опростена до крайност. И превърнала се в абсолютен рок химн. А е на 31 години. Двойната плоча беше (и все още е, някъде вдън съзнанието ми) един от онези магически предмети, които децата отъждествяват с някакви свръх сили, докато са малки. Нещо специално, важно и будещо почитание. Тренирах се да си пускам сам грамофона с други плочи, за да не повредя тази. И още работи.
После баща ми започна работа в БНТ, постепенно вкъщи се появиха аудио и видео касетофони, по-късно и сателитна антена и в тъмните времена на социализма бях едно от привилегированите хлапета с достъп до повече музика и филми, в сравнение с връстниците ми. Съответно, до края на 80-те вече обичах и познавах "Under Pressure" "I Want To Break Free", "Radio Ga Ga", "The Invisible Man"... Все още неосъзнат меломан, тогава за мен тази група беше нещо непреходно. Нещо като "обичам мама и тате". А когато сутринта на 25 ноември по радиото съобщиха, че Фреди Меркюри е починал, не можах да си доям сандвича преди училище, защото почувствах, че вече едно нещо няма да е като преди. И то основополагащо нещо.
Няколко месеца по-късно, като подарък за рождения ми ден, получих от майката на най-близкия ми приятел първата си оригинална касетка. "QUEEN - Greatest Hits II". Тогава пък за пръв път се сблъсках и с песни като "I Want It All", "Innuendo", "Breakthru" и, разбира се, "The Show Must Go On". Обичах ги, слушах ги непрестанно и оттам насетне вече знаех, че Queen е "моята" група.
Впоследствие си накупих всичките им албуми, изчетох каквото намирах за тях и не съм преставал да ги слушам никога, въпреки че постепенно други стилове и течения в музиката вземаха превес в различни етапи от живота ми. Независимо обаче дали се отдавах на бунта на американския гаражен рок от края на 80-те и началото на 90-те, дали отварях мистериозните двери на хеви метъла за пръв път или дълбаех все по-навътре с траш, дет, блек, винаги касетките на Queen са ми били подръка. Постепенно пораснах, музикалния ми кръгозор се разшири до границите на безбрежност, все още откривам още и още музика, a Queen все така са тук, в мен и с мен.
В момента всъщност дори изживявам своеобразен ренесанс във връзката ми с квартета, защото въпреки, че от десетина години Интернет и в България вече е масово средство за информация и обмен на данни и файлове, до миналото лято имаше някаква бариера, която не ми позволяваше да търся музиката на Queen във виртуалното пространство. Е, добре, че се отключих, защото така попаднах на стотици аудио и видео концерти, демозаписи, неиздавани песни, сингли, бутлези и какво ли още не. И докато за официалните издания няма да посегна в нета, преди да събера всичко оригинално, колекцията ми с музика на Queen нарасна неимоверно. Така и преоткрих за сетен път магията им и вече, преминал през толкова много музика, разбирам кое ме направи толкова верен техен последовател. Това са те четиримата.
Freddie Mercury, от когото струи неизчерпаем поток от енергия, когато е на сцената, човекът, чийто уникален глас, винаги ме е трогвал до сълзи и чието сценично поведение омагьосва публиката и прави съпричастен всеки един присъстващ на шоуто (или наблюдаващ го от екрана).
Brian May, който е един от неколцината китаристи, чиято китара никога не можеш да сбъркаш, дори и със запушени уши. Човекът изпял едни от най-красивите песни на Queen (като любимата ми "39") и изсвирил едни от най-прекрасните мелодии в рок-а. Човекът, който сякаш цял живот не се променя и е вечно някъде около трийсетте, с неизменната рошава коса и червената Red Special.
John Deacon - вечно скрит зад баса си, облечен винаги най-семпло от четиримата, останал сякаш винаги в сянка и единственият, който няма солови вокални партии, тих, скромен. И все пак неделимо звено от бандата, един от виновниците за нейната уникалност. И страхотен басист.
Roger Taylor, барабанистът-певец. Песните, в които Роджър пее бързо ми стават любими, а да го гледаш наживо, докато свири и изпява "I'm In Love With My Car" е почти толкова силно усещане, колкото и неговата страст по високите скорости.
Различността на четиримата поражда и разнообразието в творчеството им, всеки от тях е талантлив музикант и всеки от тях допринася много за хармониите в музиката, харизмата, която тегне над групата и умението им да бъдат винаги в крак с модните тенденции и все пак винаги себе си. В ранните им албуми се усещат влияния от прогресив и психеделик рока на 70-те, към края на 70-те, началото на 80-те е хард рока, през 80-те превес взимат синтезаторите и поп звученето, а в края на 80-те и последните два албума (защото харесвам и "Made In Heaven") всичко вече e на едно по-различно ниво. Нека го наречем епоха. И въпреки всички тези промени, Queen останаха Queen. Вечно любими, вечно велики, вечни. Благодаря ви, Брайън, Джон, Роджър, Фреди!

В двора на пурпурния крал

Малко се чудя защо създадох тази страница, когато почти не пиша в нея. Но и като се имат предвид тоталната ми дезорганизация и почти перманентният ми мързел, става по-ясно. А и защо да пиша, когато няма голям смисъл. За мен, разбира се. Че нали и затова го водя този блог - виртуален дневник, майка му... Така е, като не съм имал лексикон като малък... А защо пиша сега? Защото слушам King Crimson. И никак не ми е понятно как да изразя вербално всички емоции, които напливат в мен, породени от музиката на британците. Че лесно ли е да си разкъсаш гърдите и да се опиташ топката от чувства да я подредиш в думи? Важното е, че докато слушам безумния ритъм на Джайлс, разкрасен от флейтата на Йън МакДоналд и силните лирики на Питър Синфийлд, изпяти от хипнотичния глас на Грег Лейк и обединени от композиторския гений на Фрип, цялото пространство около и в мен самия се превръща в тронната зала на личното ми доволоство, наметнато с пурпурен плащ и вперило взор в лудостта.

On soft grey mornings widows cry,
The wise men share a joke.
I run to grasp divining signs
To satisfy the hoax.
The yellow jester does not play
But gently pulls the strings
And smiles as the puppets dance
In the court of the crimson king.

Майната му или да живее?!

Ебати, колко време ми отне да си регистрирам профил в тая кочина! Поводът е, че пак се натоварих от говната в родината. Нали виждате обаче заглавието? Нека Маргините да го духат и да умрат прави възможно най-гадно, през това време аз пак ще слушам Ози. Не Ози, извинете. ОЗИ! Човекът, чиято безплътна ръка се протегна в сърцето ми преди почти петнайсет години и отне душата ми, като я запокити в диаболичната бездна на рокендрола. Съвсем отделна и дишаща вселена е музиката, която той и останалите от Black Sabbath създадоха през 70-те. Отделно, през 80-те и 90-те, той изпя такива еуфории, които винаги ще отекват из съзнанието ми и на тези, които са го попили като хипнотичен сън. Не е само любов (разбира се, че я има и нея), това е повече, това е ритъмът на сърцето и живота, това е мироглед, това е другият свят, този, който виждаш през призмата на изграденото с години слушане на музика мнение. Това е Ози. Честит му рожден ден! Да е жив и здрав. И да живее!