вторник, 22 януари 2008 г.

Queen

Една кратичка и проста дума, заредена обаче с огромен енергиен потенциал. И буквалното значение, разбира се. Но, досещате се, че няма да говоря за някоя монархическа особа. Ще се опитам да облека в думи любовта си към музиката на най-великата група, творила музика.
Представете си едно 2-3-годишно момче, което постоянно дърпа баща си за крачола, за да му пусне песента "Дръ-Дръ". Според детския ми речниковия запас, това означаваше "We Will Rock You". Простичко, но адски значимо за мен тогава. Както и песента на Queen. Изчистена и опростена до крайност. И превърнала се в абсолютен рок химн. А е на 31 години. Двойната плоча беше (и все още е, някъде вдън съзнанието ми) един от онези магически предмети, които децата отъждествяват с някакви свръх сили, докато са малки. Нещо специално, важно и будещо почитание. Тренирах се да си пускам сам грамофона с други плочи, за да не повредя тази. И още работи.
После баща ми започна работа в БНТ, постепенно вкъщи се появиха аудио и видео касетофони, по-късно и сателитна антена и в тъмните времена на социализма бях едно от привилегированите хлапета с достъп до повече музика и филми, в сравнение с връстниците ми. Съответно, до края на 80-те вече обичах и познавах "Under Pressure" "I Want To Break Free", "Radio Ga Ga", "The Invisible Man"... Все още неосъзнат меломан, тогава за мен тази група беше нещо непреходно. Нещо като "обичам мама и тате". А когато сутринта на 25 ноември по радиото съобщиха, че Фреди Меркюри е починал, не можах да си доям сандвича преди училище, защото почувствах, че вече едно нещо няма да е като преди. И то основополагащо нещо.
Няколко месеца по-късно, като подарък за рождения ми ден, получих от майката на най-близкия ми приятел първата си оригинална касетка. "QUEEN - Greatest Hits II". Тогава пък за пръв път се сблъсках и с песни като "I Want It All", "Innuendo", "Breakthru" и, разбира се, "The Show Must Go On". Обичах ги, слушах ги непрестанно и оттам насетне вече знаех, че Queen е "моята" група.
Впоследствие си накупих всичките им албуми, изчетох каквото намирах за тях и не съм преставал да ги слушам никога, въпреки че постепенно други стилове и течения в музиката вземаха превес в различни етапи от живота ми. Независимо обаче дали се отдавах на бунта на американския гаражен рок от края на 80-те и началото на 90-те, дали отварях мистериозните двери на хеви метъла за пръв път или дълбаех все по-навътре с траш, дет, блек, винаги касетките на Queen са ми били подръка. Постепенно пораснах, музикалния ми кръгозор се разшири до границите на безбрежност, все още откривам още и още музика, a Queen все така са тук, в мен и с мен.
В момента всъщност дори изживявам своеобразен ренесанс във връзката ми с квартета, защото въпреки, че от десетина години Интернет и в България вече е масово средство за информация и обмен на данни и файлове, до миналото лято имаше някаква бариера, която не ми позволяваше да търся музиката на Queen във виртуалното пространство. Е, добре, че се отключих, защото така попаднах на стотици аудио и видео концерти, демозаписи, неиздавани песни, сингли, бутлези и какво ли още не. И докато за официалните издания няма да посегна в нета, преди да събера всичко оригинално, колекцията ми с музика на Queen нарасна неимоверно. Така и преоткрих за сетен път магията им и вече, преминал през толкова много музика, разбирам кое ме направи толкова верен техен последовател. Това са те четиримата.
Freddie Mercury, от когото струи неизчерпаем поток от енергия, когато е на сцената, човекът, чийто уникален глас, винаги ме е трогвал до сълзи и чието сценично поведение омагьосва публиката и прави съпричастен всеки един присъстващ на шоуто (или наблюдаващ го от екрана).
Brian May, който е един от неколцината китаристи, чиято китара никога не можеш да сбъркаш, дори и със запушени уши. Човекът изпял едни от най-красивите песни на Queen (като любимата ми "39") и изсвирил едни от най-прекрасните мелодии в рок-а. Човекът, който сякаш цял живот не се променя и е вечно някъде около трийсетте, с неизменната рошава коса и червената Red Special.
John Deacon - вечно скрит зад баса си, облечен винаги най-семпло от четиримата, останал сякаш винаги в сянка и единственият, който няма солови вокални партии, тих, скромен. И все пак неделимо звено от бандата, един от виновниците за нейната уникалност. И страхотен басист.
Roger Taylor, барабанистът-певец. Песните, в които Роджър пее бързо ми стават любими, а да го гледаш наживо, докато свири и изпява "I'm In Love With My Car" е почти толкова силно усещане, колкото и неговата страст по високите скорости.
Различността на четиримата поражда и разнообразието в творчеството им, всеки от тях е талантлив музикант и всеки от тях допринася много за хармониите в музиката, харизмата, която тегне над групата и умението им да бъдат винаги в крак с модните тенденции и все пак винаги себе си. В ранните им албуми се усещат влияния от прогресив и психеделик рока на 70-те, към края на 70-те, началото на 80-те е хард рока, през 80-те превес взимат синтезаторите и поп звученето, а в края на 80-те и последните два албума (защото харесвам и "Made In Heaven") всичко вече e на едно по-различно ниво. Нека го наречем епоха. И въпреки всички тези промени, Queen останаха Queen. Вечно любими, вечно велики, вечни. Благодаря ви, Брайън, Джон, Роджър, Фреди!

четвъртък, 17 януари 2008 г.

В двора на пурпурния крал

Малко се чудя защо създадох тази страница, когато почти не пиша в нея. Но и като се имат предвид тоталната ми дезорганизация и почти перманентният ми мързел, става по-ясно. А и защо да пиша, когато няма голям смисъл. За мен, разбира се. Че нали и затова го водя този блог - виртуален дневник, майка му... Така е, като не съм имал лексикон като малък... А защо пиша сега? Защото слушам King Crimson. И никак не ми е понятно как да изразя вербално всички емоции, които напливат в мен, породени от музиката на британците. Че лесно ли е да си разкъсаш гърдите и да се опиташ топката от чувства да я подредиш в думи? Важното е, че докато слушам безумния ритъм на Джайлс, разкрасен от флейтата на Йън МакДоналд и силните лирики на Питър Синфийлд, изпяти от хипнотичния глас на Грег Лейк и обединени от композиторския гений на Фрип, цялото пространство около и в мен самия се превръща в тронната зала на личното ми доволоство, наметнато с пурпурен плащ и вперило взор в лудостта.

On soft grey mornings widows cry,
The wise men share a joke.

I run to grasp divining signs

To satisfy the hoax.

The yellow jester does not play

But gently pulls the string
s
And smiles as the puppets dance

In the court of the crimson king.