Home

Home - I find the rhythm that saves my soul from death
Lost - I might have been but I found myself today
Your voice I need to chase this cosmic fear away
Your touch I feel, I need you - that's all I got to say

Home, home, I've been driving this lonely road
On my way home, home, I don't need no signs or directions

The truth it lies beneath a cold, cold river yeah
Jump and dive, it cuts right through this heart as a knife
Your voice I need to chase this cosmic fear away
Your touch I feel, I need you - that's all I got to say

Home, home, I've been driving this lonely road
On my way home, home, I don't need no signs or directions

Home, home, home…
Home, home is where we all belong
Home, home, and I hope I won't be any long now

Another highway blues under sun and moon shine
Another lost song in my lost mind
Yet I'm not lost 'cause what I needed, I found
And you're that sweet, sweet home of mine

... Иване, да ти се не види!

Два от шест и половина

Един час гледахме. Два бяха нежни. Един бяхме. Другите два и половина...

Един час

Паметникът на Яворов в Поморие стои на бяла каменна площадка над морето, до лятното кино. Обкръжен е от шест лампи, впити в плочите под него, а лицето му гледа над мраморния парапет, зад който има две масивни пейки с переста черница над тях. Така са разположени, че като седнеш, ако си по-висок от метър и осемдесет, можеш да изпружиш крака на парапета, пийвайки биричка под гъстата сянка на дървото (от което през август валят гъсеници), а на няколко метра под теб вълните лакомо облизват големите обли скали.

Седнахме, стоварихме раниците и отворихме по бира. Шест или седем човека, не познавам всички и не запомних бройката. Наближаваше полунощ, в началото на май, но беше топло, нямаше вятър и необремененият от курортен шум град плуваше в безбрежно спокойствие. По това време от годината туристическите градчета са много по-чаровни и истински. Носи се усещане за чистота и непринуденост, а хората се вълнуват от съвсем дребни събития в иначе лепкавото от скука ежедневие.

От колонката, вързана към телефона, се понесоха пролетните звуци на Cannonball Adderley с Miles Davis, които разтвориха тихия плясък на вълните под краката ни, преди до мен да стигне свитата цигара с марихуана. Лека дръпка, колкото да усетя как тежкият вкус се просмуква в устата ми, а специфичният остър мирис на слама, мухъл и отминало лято изпълва обонянието ми, преди димът да окупира дробовете и да го задържа там, докато започне да блъска по вътрешните клапи и да изскочи като облак сред дрезгава кашлица. През това време вече Марк Сендмен свиреше на баса си, докато пееше в така уютно топла меланхолия “I can tell you taste like the sky cause you look like rain. You look like rain, you look like rain…”. Отпуснах се на облегалката, разкрачил крака като уморен каубой и оставих погледа ми да се хлъзга по черната вода на морето, поклащайки се с вълните чак до Марината в новата част на града. После се обърнах наляво към Николай, който отново ми подаваше джойнта, усмихнат щастливо и усмивката му нямаше оттенъците на въздействието на опиата. Здрава и истинска усмивка, която говореше само за едно – чисто приятелство.