Три

Пърхайки безцелно, сивеещ развълнуван гълъб засече чаровна сова с цилиндър в еднопосочен полет към където. Луди били, чувам. Шарени по-скоро. Зелено и оранжево, червено и черно, с бели райета и шотландско каре, слънце и сенки, усмивка и поглед. Протегнати пръсти на тъмно, стиснали перо под гнездото. Пътят върви с рил-ова походка от другата страна на огледалото, при слепите пазители и дебелите котки, под звуците на акордеон и пиано, с аромат на сено и препечено хлебче. От кучешки алеи, през южни пътеки, покрай невръстни вълшебници и червенопери бомбаджии, до убежище в меки нюанси и стая с тъмен паркет – дискретно, тихо, споделено. А вечерите и утрините, усетили липсващо в бъденето, канят с усмивка болката и всяка песен е неделна белота в чаршафите. И очакват Зима през октомври, резонираща от август в гърдите като безкрайно мил подарък. И не, не е абстракция, а споделена (не)реалност защото... пък!