Когато слязох на спирката зад блока, вече минаваше полунощ. А тогава тази спирка дори я нямаше, линията на автобуса я пуснаха едва преди 5-6 години. Тогава имаше катерушките, пързалката, пясъчника зад Корекомския блок. Имаше и нас. Тогава бяхме други. Там някъде изритах касетката, която подарих на приятел и той ми я върна обиден така, че ме жегна до болка, там пихме едни от първите си бири (а зимата вино за по 2 лева бутилката). Докато вървях по разбития асфалт на алеята зад блока, всяка крачка беше година назад. На 13 започнахме да се събираме там. А до кога продължи? Че то дори още се случва. Понякога. Само с някои. Някой. Рядко повече от двама наведнъж. Вървя, под дебелите подметки на маратонките усещам черните камъчета, а чувам Tori Amos в слушалките. Тя също е виновна. Някъде там, на 18, когато я чух за пръв път, тогава праволинейното, пубертетското отстъпи пред сериозното, красивото и... умопомрачението. Не, не съм луд. Умопомрачен съм. Нали надникнах под купола. Както всеки. Или поне повечето.
Бирите след училище, площадката, тенисмасата (а как дрънчи на тенеке, като се изпърдиш върху нея!). Трепета, когато минавах сам и поглеждах към прозореца ти – жест, който по-късно се превърна в тик. „Свети. Вкъщи си е. Ще й звънна после да излезем зад Корекомския.” Откога не бях поглеждал към осмия етаж на четвърти вход от задната страна на блока? Откакто вече не живееш там? Мисля, че спрях доста преди това. Сега погледнах. Разбира се, че не свети. Преди дори спящото черно стъкло ми говореше. Говореха ми катерушките. Храстите. Корекомският блок. Говорех и аз. За други грижи, с други хора. Грижи? Не, тогава изглеждаха така. Сега са само усмивка в ъгъла на устните. Горчива и почти спонтанна. Сега главата е наведена и тежи. Сега стъпките са провлачени, чантата е тежка, прозорецът не говори и за пръв път от много време няма план, няма идея, няма мисъл, няма цел, само нощен вятър по кожата и вътре, много тихо и дълбоко. Зачудих се как точно се стигна до тук и се сетих за всички крачки по всеки асфалт за всички тези години. И защо? Пак и още тук.
Мисля вече да не чета Картареску късно вечер.
петък, 23 юли 2010 г.
петък, 11 юни 2010 г.
Пясъкът, канелата
„Я, фен на Керуак!” Вместо „здрасти!” Това беше нещо като „Здравей, аз съм Алекс и обичам хубавата литература”.
Преди три години във виртуален социум с Алекс си пресякохме пътищата съвсем случайно, споделяйки любовта към любима група. Постепенно с постинги и разговори осъзнахме, че не само тази група ни е допирната точка. И започнахме да се замеряме с книги, с музика, с мнения. Не разбирам, не съм специалист, но съм човек, читател и като такъв писаните й впечатления от песни и албуми ми приковаха вниманието, харесваше ми да чета как Little Earthquakes на Tori Amos я кара да изтръпва, да вижда, да чува, да диша. И след едно поредно споделяне се осмелих и предложих: „Защо не опиташ да пишеш за музика?” Боже, колко се радвам, че тогава ме чу! Защото мястото, което живея, светът около онази пространственост, за кратко наречена „роук”, спечели не автор, а байпас, импулс и неподозиран източник на живот, на енергия и на сила. А малко по-късно освен ревюта започнах да получавам и разкази.
Всеки от тях ме накара да мисля, да чувствам, да изразявам, да се усмихна и, честно, да онемея, да се радвам почти невярващо на таланта и силата на това крехко момиче да чупи стени с думи, да е вярна и правилна и напук на празното и сивото в изкуството у нас, самата тя да създава пъстрото, сякаш не живее съвсем тук, да изпраща слънце и лъчи, усмивки, хипария, нежност, болка, сила, самота, тъга и радост и не можеш да не вярваш, а протягаш ръка несъзнато, за да се запознаеш и здрависаш с непознатите от разказите й, защото те са ти, те са децата ти, може би родителите ти, но дишат и разказват историите си (й) и съществуват веднъж и завинаги.
Уърд файлове прескачат спорадично към мен, прочитам ги и винаги е силно чувството, винаги се радвам, защото познавам дългокосата главица, която ражда думите, сърчицето, което ги диктува, върховете на пръстите, които ги набират и съм горд, безкрайно горд от Алекс. Необяснимо е, но винаги, когато я чета съм щастлив, радвам се и се гордея, трогвам се и вярвам. В и на нея.
„Пясък и канела” е книжка от 85 страници. „Пясък и канела” е първото печатно издание на 18-годишно момиче с огромен талант. „Пясък и канела” е най-важното и хубаво нещо, което й се е случвало след като Лора се роди. „Пясък и канела” събра младежи от цяла България и дори пришълци извън границите, които държаха да бъдат свидетели на пясъчно-канеленото рождество защото са приятели, но и защото трябва, защото знаят и ценят и защото те самите са истински.
Седим в залата, ушите ми още свистят със 130 по магистралата, краката ми са изтръпнали, а задника трепери от вибрациите под седалката на мотора, а във Военния клуб в Бургас се чувствам като довян от вихрушка и все пак на място. Има толкова много лица и всички са усмихнати, умни и чисти, чак се чудя имам ли място тук, а там отпред Алекс сияе, докато Елица Дубарова говори истини за нея и думите й, докато чудесни малки слънца прелитат през сцената и споделят радостта й, докато Косето чете „В монолог” и разказът ме просълзява и гледам на всички посоки, за да не ми личи, докато Анито чете „Всичките благословии” и ми смигва заговорнически, а Алекс е гушнала Лора, която потвърждава с „Да!” на обяснението, че разказът е за нея. После всички минават през бюрото отзад за шепа пясък с щипка канела и се връщат към Алекс, която с усмивка и сърце разписва книгите и дава обич и слънце и е такова удоволствие да я познаваш и да й се радваш.
За разказите не искам да казвам повече. Те са там, за да се запознаете, да ти се усмихнат, да те трогнат или да те замислят. Те са лъч, жупел, полъх, буря, пръски, дъжд, пясък и канела, излезли от върха на пръстите, продиктувани от сърцето на Алекс. W.I. N. I. F.
Преди три години във виртуален социум с Алекс си пресякохме пътищата съвсем случайно, споделяйки любовта към любима група. Постепенно с постинги и разговори осъзнахме, че не само тази група ни е допирната точка. И започнахме да се замеряме с книги, с музика, с мнения. Не разбирам, не съм специалист, но съм човек, читател и като такъв писаните й впечатления от песни и албуми ми приковаха вниманието, харесваше ми да чета как Little Earthquakes на Tori Amos я кара да изтръпва, да вижда, да чува, да диша. И след едно поредно споделяне се осмелих и предложих: „Защо не опиташ да пишеш за музика?” Боже, колко се радвам, че тогава ме чу! Защото мястото, което живея, светът около онази пространственост, за кратко наречена „роук”, спечели не автор, а байпас, импулс и неподозиран източник на живот, на енергия и на сила. А малко по-късно освен ревюта започнах да получавам и разкази.
Всеки от тях ме накара да мисля, да чувствам, да изразявам, да се усмихна и, честно, да онемея, да се радвам почти невярващо на таланта и силата на това крехко момиче да чупи стени с думи, да е вярна и правилна и напук на празното и сивото в изкуството у нас, самата тя да създава пъстрото, сякаш не живее съвсем тук, да изпраща слънце и лъчи, усмивки, хипария, нежност, болка, сила, самота, тъга и радост и не можеш да не вярваш, а протягаш ръка несъзнато, за да се запознаеш и здрависаш с непознатите от разказите й, защото те са ти, те са децата ти, може би родителите ти, но дишат и разказват историите си (й) и съществуват веднъж и завинаги.
Уърд файлове прескачат спорадично към мен, прочитам ги и винаги е силно чувството, винаги се радвам, защото познавам дългокосата главица, която ражда думите, сърчицето, което ги диктува, върховете на пръстите, които ги набират и съм горд, безкрайно горд от Алекс. Необяснимо е, но винаги, когато я чета съм щастлив, радвам се и се гордея, трогвам се и вярвам. В и на нея.
„Пясък и канела” е книжка от 85 страници. „Пясък и канела” е първото печатно издание на 18-годишно момиче с огромен талант. „Пясък и канела” е най-важното и хубаво нещо, което й се е случвало след като Лора се роди. „Пясък и канела” събра младежи от цяла България и дори пришълци извън границите, които държаха да бъдат свидетели на пясъчно-канеленото рождество защото са приятели, но и защото трябва, защото знаят и ценят и защото те самите са истински.
Седим в залата, ушите ми още свистят със 130 по магистралата, краката ми са изтръпнали, а задника трепери от вибрациите под седалката на мотора, а във Военния клуб в Бургас се чувствам като довян от вихрушка и все пак на място. Има толкова много лица и всички са усмихнати, умни и чисти, чак се чудя имам ли място тук, а там отпред Алекс сияе, докато Елица Дубарова говори истини за нея и думите й, докато чудесни малки слънца прелитат през сцената и споделят радостта й, докато Косето чете „В монолог” и разказът ме просълзява и гледам на всички посоки, за да не ми личи, докато Анито чете „Всичките благословии” и ми смигва заговорнически, а Алекс е гушнала Лора, която потвърждава с „Да!” на обяснението, че разказът е за нея. После всички минават през бюрото отзад за шепа пясък с щипка канела и се връщат към Алекс, която с усмивка и сърце разписва книгите и дава обич и слънце и е такова удоволствие да я познаваш и да й се радваш.
За разказите не искам да казвам повече. Те са там, за да се запознаете, да ти се усмихнат, да те трогнат или да те замислят. Те са лъч, жупел, полъх, буря, пръски, дъжд, пясък и канела, излезли от върха на пръстите, продиктувани от сърцето на Алекс. W.I. N. I. F.
петък, 14 май 2010 г.
Home
Home - I find the rhythm that saves my soul from death
Lost - I might have been but I found myself today
Your voice I need to chase this cosmic fear away
Your touch I feel, I need you - that's all I got to say
Home, home, I've been driving this lonely road
On my way home, home, I don't need no signs or directions
The truth it lies beneath a cold, cold river yeah
Jump and dive, it cuts right through this heart as a knife
Your voice I need to chase this cosmic fear away
Your touch I feel, I need you - that's all I got to say
Home, home, I've been driving this lonely road
On my way home, home, I don't need no signs or directions
Home, home, home…
Home, home is where we all belong
Home, home, and I hope I won't be any long now
Another highway blues under sun and moon shine
Another lost song in my lost mind
Yet I'm not lost 'cause what I needed, I found
And you're that sweet, sweet home of mine
... Иване, да ти се не види!
Lost - I might have been but I found myself today
Your voice I need to chase this cosmic fear away
Your touch I feel, I need you - that's all I got to say
Home, home, I've been driving this lonely road
On my way home, home, I don't need no signs or directions
The truth it lies beneath a cold, cold river yeah
Jump and dive, it cuts right through this heart as a knife
Your voice I need to chase this cosmic fear away
Your touch I feel, I need you - that's all I got to say
Home, home, I've been driving this lonely road
On my way home, home, I don't need no signs or directions
Home, home, home…
Home, home is where we all belong
Home, home, and I hope I won't be any long now
Another highway blues under sun and moon shine
Another lost song in my lost mind
Yet I'm not lost 'cause what I needed, I found
And you're that sweet, sweet home of mine
... Иване, да ти се не види!
вторник, 11 май 2010 г.
петък, 7 май 2010 г.
Един час
Паметникът на Яворов в Поморие стои на бяла каменна площадка над морето, до лятното кино. Обкръжен е от шест лампи, впити в плочите под него, а лицето му гледа над мраморния парапет, зад който има две масивни пейки с переста черница над тях. Така са разположени, че като седнеш, ако си по-висок от метър и осемдесет, можеш да изпружиш крака на парапета, пийвайки биричка под гъстата сянка на дървото (от което през август валят гъсеници), а на няколко метра под теб вълните лакомо облизват големите обли скали.
Седнахме, стоварихме раниците и отворихме по бира. Шест или седем човека, не познавам всички и не запомних бройката. Наближаваше полунощ, в началото на май, но беше топло, нямаше вятър и необремененият от курортен шум град плуваше в безбрежно спокойствие. По това време от годината туристическите градчета са много по-чаровни и истински. Носи се усещане за чистота и непринуденост, а хората се вълнуват от съвсем дребни събития в иначе лепкавото от скука ежедневие.
От колонката, вързана към телефона, се понесоха пролетните звуци на Cannonball Adderley с Miles Davis, които разтвориха тихия плясък на вълните под краката ни, преди до мен да стигне свитата цигара с марихуана. Лека дръпка, колкото да усетя как тежкият вкус се просмуква в устата ми, а специфичният остър мирис на слама, мухъл и отминало лято изпълва обонянието ми, преди димът да окупира дробовете и да го задържа там, докато започне да блъска по вътрешните клапи и да изскочи като облак сред дрезгава кашлица. През това време вече Марк Сендмен свиреше на баса си, докато пееше в така уютно топла меланхолия “I can tell you taste like the sky cause you look like rain. You look like rain, you look like rain…”. Отпуснах се на облегалката, разкрачил крака като уморен каубой и оставих погледа ми да се хлъзга по черната вода на морето, поклащайки се с вълните чак до Марината в новата част на града. После се обърнах наляво към Николай, който отново ми подаваше джойнта, усмихнат щастливо и усмивката му нямаше оттенъците на въздействието на опиата. Здрава и истинска усмивка, която говореше само за едно – чисто приятелство.
Седнахме, стоварихме раниците и отворихме по бира. Шест или седем човека, не познавам всички и не запомних бройката. Наближаваше полунощ, в началото на май, но беше топло, нямаше вятър и необремененият от курортен шум град плуваше в безбрежно спокойствие. По това време от годината туристическите градчета са много по-чаровни и истински. Носи се усещане за чистота и непринуденост, а хората се вълнуват от съвсем дребни събития в иначе лепкавото от скука ежедневие.
От колонката, вързана към телефона, се понесоха пролетните звуци на Cannonball Adderley с Miles Davis, които разтвориха тихия плясък на вълните под краката ни, преди до мен да стигне свитата цигара с марихуана. Лека дръпка, колкото да усетя как тежкият вкус се просмуква в устата ми, а специфичният остър мирис на слама, мухъл и отминало лято изпълва обонянието ми, преди димът да окупира дробовете и да го задържа там, докато започне да блъска по вътрешните клапи и да изскочи като облак сред дрезгава кашлица. През това време вече Марк Сендмен свиреше на баса си, докато пееше в така уютно топла меланхолия “I can tell you taste like the sky cause you look like rain. You look like rain, you look like rain…”. Отпуснах се на облегалката, разкрачил крака като уморен каубой и оставих погледа ми да се хлъзга по черната вода на морето, поклащайки се с вълните чак до Марината в новата част на града. После се обърнах наляво към Николай, който отново ми подаваше джойнта, усмихнат щастливо и усмивката му нямаше оттенъците на въздействието на опиата. Здрава и истинска усмивка, която говореше само за едно – чисто приятелство.
четвъртък, 29 април 2010 г.
"Пясък и канела"
Едно от най-важните събития е (почти) факт. Безкрайно щастлив, изключително горд и изпълнен с вяра съм. Алекс Е.
понеделник, 19 април 2010 г.
Крада си откъси живот
Рядко. Леко. Само с допир на ръцете, само с целувката на пясъка. С лек повей. С мелодия над брега. Събрано във върха на пръстите, липсващо в шепата на деня. Меко. Нежно. Няколко минути месечно. Но стигат, но стигат, но стигат, не стигат...
...и една ко(ш)марна песен
...и една ко(ш)марна песен
Абонамент за:
Публикации (Atom)