It’s just the nature of my groove

Този блог е мъртъв. Идеята му (ми?) беше да споделям музикални емоции. Най-важното, двигателят в моето "аз. тук. сега." А стана емоционално блато. Затова и потъна. И заради спомените. Всичките. Но не би бил пълен, ако няма пост за Clutch. Защото те са Clutch, аз съм аз и на света няма по-важно нещо. И защото ги гледах на живо. Те също принадлежат И на този блог. Затова му удрям последен електрически импулс, преди мускулите му да атрофират и да потънат в дигитален прах. Няма да е накратко, затова - текста:

Аааааааааааааааа! Ъм... Аааааааааааааа! Тц, не става. Не мога да говоря последователно. То и да говоря съвсем вербално ми е трудно. Видях Clutch на живо! Я пак? Аааааааааааа! Clutch, копеле, Clutch, ултимативната рокенрол фурия. Залепен на решетката отпред, по средата, точно срещу брадатия изрод Нийл Фалън. Потта му пръскаше около мен, откаченият му свиреп поглед десетки пъти се впи в очите ми, разменихме жестове, реплики. Clutch, които не спирам да слушам от години защото ми е жизненонеобходимо да посрещам музиката им, защото имам нужда от най-чиста рокенрол емоция в превъзходна форма. И допреди две седмици не мислех, че ще успея да ги хвана – с шибаните увеличения на цените на полетите, Виена изведнъж ми се стори ебаси химерата. Само че вълшебните връзки на една приятелка свършиха отлична работа и летяхме. Буквално и преносно. В облаци и пот, в самолет и рокенрол. Е, ебаси, бе, копеле! Clutch!

Загърбваме логистично-финансовите бариери и тяхното преодоляване, посрещането и адски адекватните инструкции от най-якия гид на света и в 8.30 вече сме в Arena, в индустриалната зона на Виена. Kamchatka удрят последни две парчета за вечерта, слушаме як, повлиян от 60-те и 70-те години рок; те се скриват, ние влизаме. И се инсталираме най-отпред, вкопчени в оградата като корабокрушенци в отломки от кораба-майка. Clutch ще свирят точно тук, отпред и желязото и мъртъв не го пускам!

Но първи са Kylesa – една група, за която имам бегла представа от един албум, чут диагонално, отчетени като здрав и ударен шум и дотам. Е, да, ама не! Тия момчета (и момиче!) ритат толкова мощно от сцената, че ти качват топките в ушите (дами, за вас не знам)! Размазани китарни рифове и мелодии, истерични вокали и от Филип, и от Лора. И най-експресивният ритъм, който съм чувал. Огромен процент метъл и рок банди използват две каси на барабаните, за по-солиден и тежък звук. Kylesa са решили уравнението по друга пътека – вместо две каси те имат двама барабанисти. Двама лунатици, които така млатят кожите, че докато ги гледаш и слушаш, имаш чувството, че те мачка теснолинейката за Добринище. Убеден, че Ерик Ернандес ще нахлуе с барабаните в тълпата, залягаш, куфеейки на МОШните тресни от “Static Tensions” или на слъдж-метъл прочита на „Set the Controls for the Heart of the Sun” на титаните Pink Floyd. След края на техния сет бях като пребит с тояги, само че без физически поражения. Вече ще си имам едно наум за тези американци.

А Clutch... излязоха към 10 и оттам насетне всичко е каша, абсолютен качамак от накъсани спомени, викове, истерия, рокенрол, брада, блус, марихуана, пот, бира. И четиримата от Мериленд, яхнали сцената, все едно са си в гаража и забиват непринудено, репетирайки нещата, които обичат. Clutch са повече от музика и техните фенове го знаят. Защото, както споделя един приятел, ти не си фанатичен фен на Clutch, просто знаеш, че са най-яките и това е. Излязоха на сцената и без никакво предисловие директно настъпиха с “Minotaur”, дала заглавието и на новия им албум “Strange Cousins from the West”. И след това игривият блусарски ритъм на “Struck Down”. Публиката вилнее, хора куфеят, танцуват, пушат трева и крещят, някакъв тип до мен си напъхва пръстите в ухото ми, ръкомахайки диво и изобщо виенчани чупят легендите за „скучната западна публика”. Clutch копаят “Slow Hole to China”, а въодушевена девойка се е подпряла на гърба ми с длан, явно решена да си откъсне главата от куфеене. Да, това е музика със и от сърце. Блус и рок. Истерия и мелодия. Clutch. Четиримата, които свирят вече почти двайсет години заедно, които са щастливи от самия факт, че свиренето на това, което е в кръвта, им успява да ги изхрани. И им личи. На няколко пъти се впускат в нажежени инструментални джем-сешъни от по-ранните години на бандата и от последния албум на страничния им проект The Bakerton Group... преди да избухнат в негласно отделената втора част на концерта, когато акцентът пада от последния им диск и избухват с енергията на “Power Player”. Долу закипява, ритъма на песента вилнее от колоните право в сърцата, а изцъкленият проповедник Нийл крещи брадатата си проповед, ръкомахайки, клатейки се и подскачайки диво, стиснал микрофона и виещ “I’m not giving you attitude, I just want another drink!”. Рокенрол!

Концертът не свършва, а изригва с ударен хеттрик от “Blast Tyrant” и нещо в мен се къса, докато крещя текстовете на “The Mob Goes Wild”, “Profits of Doom” и “Cypress Grove”, Жан-Пол налага барабаните така, че на два пъти фуса едва не пада, а тялото ми се мята във вълната на тоталната еуфория. Край? О, не, над 800 човека са там и крещят и искат да танцуват и вилнеят до последно. И Clutch се връщат. Удрят с “50.000 Unstoppable Watts” и за десерт черпят шепа древен блус от Mississippi Fred McDowell, но в прочит а-ла Clutch и “Gravel Road” е последната доза високооктанов груув за вечерта. Останалото са мотиви и подробности.