събота, 19 март 2011 г.

Graveyard interview

This interview is published in the Bulgarian webzine Rawk'n'Roll. I am posting the English text here so it could be useful both for the band and its fans outside Bulgaria.

The debut album of Graveyard from 2007 has sunk in the underground of the Swedish heavy rock but if you have come across on it you could hardly remain indifferent. Obviously, somebody from Nuclear Blast has heard the CD because Graveyard are coming this month with a second album under the wing of the leading metal label. For the path from their first steps to this moment, for the music at all and for the Swedish scene, the drummer Axel Sjöberg speaks for Rawk'n'Roll.

--------------------------------------------------------------------------------

RR: Hello, Axel! How are the final stages of the release of “Hisingen Blues” going?

AS: Hello! Quite well thank you, we're getting good feedback from all over.

RR: Hisingen is an island in Sweden which forms the Northern part of Göteborg but why “Hisingen Blues”, what does the title stand for?

AS: Rikard wrote the lyrics for the song while he was having a down period. Hisingen has a lot of rough areas with a melancholic atmosphere. And we thought that the song was a good representative for the album as a whole.

RR: The artwork is amazing; it brings memories of fantastic fairytales like Peter Pan. Who is the author and how the concept was born?

AS: Haha, thank you! We wanted a sort of lurking evil feel to it. It's the bass player from the excellent band Bombus from Gothenburg that did it from scratch. We took pictures against a green screen and then he built it in his computer. It was supposed to be a different press picture from the beginning but when we saw it we had to use it as the cover.

RR: Speaking of fairytales, what kind of books is everybody in Graveyard into?

AS: Oh, that's very different depending on who you ask. Myself I like Joseph Heller and Douglas Coupland, Joakim mostly reads comics, Rikard likes war history and Svala is into biographies and conspiracy literature.

RR: How did you decide to work with Don Alsterberg? He has produced artists like José Gonzales who is quite far from Graveyard’s sound.

AS: We worked with him on our first album and we were very satisfied. Don is amazing, both when it comes to sounds and input on the songwriting. I think it's not so much a matter of musical style rather than a mindset. If you've got the magic touch, you can work with many different types of music.


RR: Can you give us a few details on the album song wise? I mean the sound, the lyrics, the groove of the tracks in it, to tell a bit more of what is “Hisingen Blues” from your point of view.

AS: Well... I think it's a more worked through album. We had more time, had become better at playing and more tight because of all the touring. It's much more of an ALBUM than our first was. Lyrics deal with everything and nothing, inspired by daily life. Maybe they're mostly melancholic or pissed off. We write most of the music together in our rehearsal space where we jam a lot. In my point of view, Hisingen blues is a good album, haha.


RR: How did an underground heavy blues/psychedelic rock band sign a contract with a giant metal label like Nuclear Blast? Have you used some dark rituals, hehe?

AS: Haha, no I think it's a combination of a lot of things. Word of mouth - people have talked about us. A good persistent manager that made the connection. And NB will to expand a bit musically.

RR: How do you feel with the NB guys in terms of support?

AS: I have nothing but praise for them. They've been excellent.

RR: Don’t you fear they would need you to change your approach to music?

AS: Nope. They like us like we are. Actually the album was already finished before we made the deal, so they knew what they were buying if you could say so.


RR: The music from your first album brings the vibe of the glorious past of the rock and roll; it bears the heritage of Black Sabbath, Led Zeppelin, Cream, Janis Joplin and all that was magical and real in the late 60’s, early 70’s, yet it holds signature that is clearly you and can’t be mistaken. Which old bands are favorite to you, guys and how often do you listen to classic rock, compared to contemporary bands?

AS: That varies from week to week. Right now I listen a lot to Muddy Waters album Electric Mud. A new band I listen a lot to is Bombus. And today I feel like listening to Jerusalem and Black Keys.

RR: I see and hear parallels between your music and the records of other great Swedish bands today like Asteroid, Siena Root and Witchcraft, just to mention few. Is there any big rock movement in Sweden and how do you find the fact that there are so many rock bands there who have embraced the classic rock and the analog sound?

AS: I think there are always a good amount rock bands. It's just a matter of how much attention they are getting from time to time. In the case with Asteroid the bass player there is Joakim's little brother... But other than that I don't really know...

RR: Of the above bands, you have blood connection with Asteroid. Do you play together and do you know if they have split due to Elvis’ departure or Hexan is just a side project?

AS: No idea. But good drummers are hard to find.


RR: Since the Swedish rock scene is so strong in the last two decades, I guess there are many influential bands there from the 60’s and the 70’s. Could you point out some of them?

AS: November, Träd Gräs och Stenar, Råg i Ryggen, Kebnekajse, Charlie och Esdor, International Harvester and of course Hansson & Karlsson which made the song Tax Free which Jimi Hendrix did a cover of.

RR: The lyrics of some Graveyard songs remind of the occult themes from the early Black Sabbath. How much are you in this kind of theme?
AS: It depends on who wrote the lyrics. Different from day to day and from person to person.

RR: Is it possible for you now to live from playing in Graveyard or you have to work? And if so, what do you do for living?

AS: Myself I've worked with a lot different things from taking care of children with autism to being a sort of mason, building stone roads with small square stones. But now it looks like we'll be able to rely on Graveyard only.

RR: If you could choose, with which two other bands would you go on tour?

AS: Friends’ bands - Spiders, Bombus and Horisont. To support bigger bands - Black Keys, Black Sabbath, Neil Young... I don't know....

RR: As we all know, the light (and sometimes heavier) drugs have been going hand in hand with rock and roll from ages. What is your drug – weed, hash, tea, beer, whiskey?

AS: yes.

RR: With whom would you share one of the mentioned above?

AS: Anyone that is nice and interesting to talk to.



RR: And just to warn you – you are the fourth Swedish band I am making an interview. The previous three have split a few months after they talked to me, so if you feel worried from the “Bulgarian curse”, I will understand you, haha!

AS: Haha, no worries.

RR: Cheers, guys, wish you all best with the new album and I hope I will catch you on the road (I see you are playing in Vienna with Pentagram on 21st of April)!

AS: See you there then, thanks and goodbye!

четвъртък, 10 март 2011 г.

Айляк, майна

„Човекът е човек тогава, когато е на път”. Колко често забравяш това, потънал в блатото на ежедневието? И на оправданието „е, сега ли да зарежа всичко и да хукна нанякъде? Ами работата? Отпуск по никое време. Ами, уговорките за уикенда? Ами мача по Канала?” Ами ако умреш в графика си? Същият този график, който макар и даващ сигурност, всъщност затваря душата, поривът, съвсем първичното любопитство, заложено дълбоко у нас, погребано от „задължения”, чуждо мнение и измислени норми. И въпреки значителната свобода с хлабавото работно време на хонорар в БНТ, успях и аз да се вкарам в очакване на следващата брънка от веригата на плановете и задачите.

Станах на 30. Реално, чудо голямо. Фактът, обаче, че се сбогувах с двойката отпред малко ме стъписа. Не толкова екзистенциалното клише „какво съм направил досега” успя да ми изкара няколко флашбека, колкото осъзнаването, че животът си тече и не искам да си го подарявам на графици, когато не ме задържат истински важните ангажименти на семейството или например тежък заем, ипотеки или сериозни здравословни проблеми. 30. Направи нещо, човече, движи се, не стой! И хукнах.

Започна се с обаждането на Ники Шахпазов и предложението да работя в Програмата. Първата крачка след 30-те – смяната на работата. Млад екип от приятни и хубави хора замени петте месеца на пъстър хаос в БНТ. Всъщност, вече ми липсват чудесните колеги, с които работих в телевизията, липсва ми почти по казармено безсмисленото тичане и безумни задължения, липсва ми динамиката ни, подобно на микроби в мудното тяло на болен динозавър, каквото представлява държавният мастодонт и трудещите се за тромавата машина работници, впримчени в мизерните огризки, отпускани като заплата. Не стоях там заради парите (макар че напуснах и заради тях), харесваше ми усещането да работя и то да работя с тези хора. Харесваше ми да наблюдавам макар и леко самодоволно, как различни индивидуалности се сблъскват, спречкват, прехвърчат искри, лее се истерия, изкуствено напрежение, хора си създават излишни нерви и грижи, в които сами са се научили да вярват и без които могат да живеят толкова по-добре. Такъв не мога да стана. Но ми липсва това изкуствено напрежение. Сега съм спокоен и работя в спокойна среда. То и не работя, още опипвам работата. Но ми е адски интересно и приятно.

Денят, в който съобщих, че напускам БНТ, Center с Николай Близнака свириха заедно със Soundprophet във Fans. Концертът се получи убийствено. Едно защото и двете банди са чудесни, а второ, защото тъкмо се отвинтваха винтилите на обуздаваната ми лудост, която само се оглеждаше за пробойни и изригна с вой. Прекрасна вечер, със страхотни приятели и отново осъмване в Миленка и Марто. Обичам ви, хора, обичам компанията ви и фактът, че съществувате там някъде и от време на време се потапям във вашия свят!

После празнуването на общия ни рожден ден със Сашко на Мала Църква – голямата му, удобна къща събра 15 души в снежната Рила. 15 души, които отново подивяха, все едно празнувахме не рожден ден, а Нова година. И всъщност, какво значение има какъв е поводът, когато просто сме заедно и това е най-големият празник? Колко изпушихме, изпихме и изядохме няма значение, разходките из могъщия лес лес по течението на Леви Искър късно през нощта, сакралното усещане за вечност и единство, музиката в режещия въздух и главите ни, падналият на тесния мост без парапети бор, напомнящ за силата на природата, за стихиите, пред които сме незначителни, острата форма на гората, хищно озъбена, гледана нагоре към върха, накъдето се съпротивлява на реката и някак примирено обърнала гръб в спокойна поза надолу по течението, ярките звезди, надничащи през тежките снежни клони, щипещият студ, който няма значение, защото знаем къде сме, къщата, сънят на пода, пътят наобратно. София.

И пак почивни дни. Мария. От година вече се чудя как така попаднах на човек като теб, готова винаги да приемеш номада, когато му писне от всичко и всички и как винаги леглото ти е оправено, а печката духа топличко, подготвяйки въздуха да посрещне тежкото ми дишане насън.

Слизам от автобуса, давам 3 лева на човек, който твърди, че не може да се прибере. Позната муфта. Но някакси ми се иска да вярвам, че този път беше честен. После прегръдка, хайде до вас да оставя раницата и здравей, Пловдив! Новият рок бар, по едно бързо, среща с колегите ти, непознати за мен, грейнали в младостта си лица, спокойствието да водя разговори с хора, които виждам за пръв път, весели, жизнени и позитивни, тези неща помагат за късането на нишката, която ме връзва с дните преди този. После „Пъзела”, Unhumanity тъкмо отпочват суровия си прочит по “Pleasure of Molestation” на Hypocrisy, виждам Чавдар от The Revenge Project и се радваме на срещата, следват бири в тълпата, пого, подскоци и е пречистващо и примитивно веселието и нямам нищо против. The Revenge Project излизат и се сещам как ги дебнех преди 6-7 години да свирят, жаден за хубав и смислен дет метъл и то произведен у нас. Бургас. “Unreal Is My Trip” ме подсеща за един концерт на бандата преди 6 години и как със Симо се надъхвахме два дни преди него, а кавърът на “Love Crimes” ме хвърля в 90-те, когато въртях “Wolfheart” на Moonspell до лудване, първият ми оригинален диск, усетих се, че още помня текста и пак пого и днес вече ме боли цялата дясна половина на торса, дано мине скоро. И след метълската веселба – No Sense. Не бях стъпвал в дискотека сигурно от втори курс. И отново твои чудесни приятели. А песните... без значение дали слушаме Depeche Mode, Snap, Nickelback или 50 Cent, фактът, че тази вечер е наша, ме кара да подскачам и да се клатя щастливо. Спокоен съм, душевно и ментално извадил всичко, което пречи, което спъва, поне тези два дни съм само дух и усмивка. Харесва ми всичко, което прелита като филм покрай мен, харесва ми да гледам хората, харесва ми да виждам как танцуваш усмихната, а тъмните вълни на косата ти галят лицето ти и се спускат ниско под раменете и очите ти блестят през кичурите, когато споделяме задължителната балада. Спокойно и весело ми е и не ми пука, когато изливам половината айрян от дюнерджийницата върху якето, спокойно ми е и когато се прибираме в пет сутринта, заспивам дълбоко, така, както не съм спал от много време.

Пловдив е чудесен и изобщо не се учудвам, че именно оттам тръгва думата „айляк”. Спокойствието, което цари през цялата топла и слънчева неделя в града, бавната ни разходка по Рахат Тепе, пловдивчани, с които се разминаваме, всичко е лежерно, никой не бърза по „задачи” и не ми се иска да хващам автобуса. И не го хващам. Човекът, който ме спира преди да си купя билет с предложението да ме метне с колата до София, че пътува и иска да си спести малко от парите за бензин идва точно навреме. Пламен се оказва много готин пич, който е учил и живял в Германия и пътуването за него е смисъл на живота. Посетил е толкова много държави, разказва ми за гмуркане в Червено море, за Занзибар, за Испания, за Италия. Аз споделям скромния си опит от концертния туризъм и не усещаме как изяждаме пътя до Окръжна Болница и се мятам на автобуса до вкъщи. Home

Не исках да напиша толкова последователен и скучен текст, други думи се подреждаха в главата ми на прибиране от работа. Но умората явно е сковала мозъка. А докато слушам Tom Waits и пия чай, ми се иска да си запаметя тези два дни, да си напомням усмивките и най-вече да кажа „Благодаря”, да призная, че успях да те опозная по-добре, Мария, да видя и усетя и твоя огън и да, радвам се, че сме приятели!

А утре към Банско.