Айляк, майна

„Човекът е човек тогава, когато е на път”. Колко често забравяш това, потънал в блатото на ежедневието? И на оправданието „е, сега ли да зарежа всичко и да хукна нанякъде? Ами работата? Отпуск по никое време. Ами, уговорките за уикенда? Ами мача по Канала?” Ами ако умреш в графика си? Същият този график, който макар и даващ сигурност, всъщност затваря душата, поривът, съвсем първичното любопитство, заложено дълбоко у нас, погребано от „задължения”, чуждо мнение и измислени норми. И въпреки значителната свобода с хлабавото работно време на хонорар в БНТ, успях и аз да се вкарам в очакване на следващата брънка от веригата на плановете и задачите.

Станах на 30. Реално, чудо голямо. Фактът, обаче, че се сбогувах с двойката отпред малко ме стъписа. Не толкова екзистенциалното клише „какво съм направил досега” успя да ми изкара няколко флашбека, колкото осъзнаването, че животът си тече и не искам да си го подарявам на графици, когато не ме задържат истински важните ангажименти на семейството или например тежък заем, ипотеки или сериозни здравословни проблеми. 30. Направи нещо, човече, движи се, не стой! И хукнах.

Започна се с обаждането на Ники Шахпазов и предложението да работя в Програмата. Първата крачка след 30-те – смяната на работата. Млад екип от приятни и хубави хора замени петте месеца на пъстър хаос в БНТ. Всъщност, вече ми липсват чудесните колеги, с които работих в телевизията, липсва ми почти по казармено безсмисленото тичане и безумни задължения, липсва ми динамиката ни, подобно на микроби в мудното тяло на болен динозавър, каквото представлява държавният мастодонт и трудещите се за тромавата машина работници, впримчени в мизерните огризки, отпускани като заплата. Не стоях там заради парите (макар че напуснах и заради тях), харесваше ми усещането да работя и то да работя с тези хора. Харесваше ми да наблюдавам макар и леко самодоволно, как различни индивидуалности се сблъскват, спречкват, прехвърчат искри, лее се истерия, изкуствено напрежение, хора си създават излишни нерви и грижи, в които сами са се научили да вярват и без които могат да живеят толкова по-добре. Такъв не мога да стана. Но ми липсва това изкуствено напрежение. Сега съм спокоен и работя в спокойна среда. То и не работя, още опипвам работата. Но ми е адски интересно и приятно.

Денят, в който съобщих, че напускам БНТ, Center с Николай Близнака свириха заедно със Soundprophet във Fans. Концертът се получи убийствено. Едно защото и двете банди са чудесни, а второ, защото тъкмо се отвинтваха винтилите на обуздаваната ми лудост, която само се оглеждаше за пробойни и изригна с вой. Прекрасна вечер, със страхотни приятели и отново осъмване в Миленка и Марто. Обичам ви, хора, обичам компанията ви и фактът, че съществувате там някъде и от време на време се потапям във вашия свят!

После празнуването на общия ни рожден ден със Сашко на Мала Църква – голямата му, удобна къща събра 15 души в снежната Рила. 15 души, които отново подивяха, все едно празнувахме не рожден ден, а Нова година. И всъщност, какво значение има какъв е поводът, когато просто сме заедно и това е най-големият празник? Колко изпушихме, изпихме и изядохме няма значение, разходките из могъщия лес лес по течението на Леви Искър късно през нощта, сакралното усещане за вечност и единство, музиката в режещия въздух и главите ни, падналият на тесния мост без парапети бор, напомнящ за силата на природата, за стихиите, пред които сме незначителни, острата форма на гората, хищно озъбена, гледана нагоре към върха, накъдето се съпротивлява на реката и някак примирено обърнала гръб в спокойна поза надолу по течението, ярките звезди, надничащи през тежките снежни клони, щипещият студ, който няма значение, защото знаем къде сме, къщата, сънят на пода, пътят наобратно. София.

И пак почивни дни. Мария. От година вече се чудя как така попаднах на човек като теб, готова винаги да приемеш номада, когато му писне от всичко и всички и как винаги леглото ти е оправено, а печката духа топличко, подготвяйки въздуха да посрещне тежкото ми дишане насън.

Слизам от автобуса, давам 3 лева на човек, който твърди, че не може да се прибере. Позната муфта. Но някакси ми се иска да вярвам, че този път беше честен. После прегръдка, хайде до вас да оставя раницата и здравей, Пловдив! Новият рок бар, по едно бързо, среща с колегите ти, непознати за мен, грейнали в младостта си лица, спокойствието да водя разговори с хора, които виждам за пръв път, весели, жизнени и позитивни, тези неща помагат за късането на нишката, която ме връзва с дните преди този. После „Пъзела”, Unhumanity тъкмо отпочват суровия си прочит по “Pleasure of Molestation” на Hypocrisy, виждам Чавдар от The Revenge Project и се радваме на срещата, следват бири в тълпата, пого, подскоци и е пречистващо и примитивно веселието и нямам нищо против. The Revenge Project излизат и се сещам как ги дебнех преди 6-7 години да свирят, жаден за хубав и смислен дет метъл и то произведен у нас. Бургас. “Unreal Is My Trip” ме подсеща за един концерт на бандата преди 6 години и как със Симо се надъхвахме два дни преди него, а кавърът на “Love Crimes” ме хвърля в 90-те, когато въртях “Wolfheart” на Moonspell до лудване, първият ми оригинален диск, усетих се, че още помня текста и пак пого и днес вече ме боли цялата дясна половина на торса, дано мине скоро. И след метълската веселба – No Sense. Не бях стъпвал в дискотека сигурно от втори курс. И отново твои чудесни приятели. А песните... без значение дали слушаме Depeche Mode, Snap, Nickelback или 50 Cent, фактът, че тази вечер е наша, ме кара да подскачам и да се клатя щастливо. Спокоен съм, душевно и ментално извадил всичко, което пречи, което спъва, поне тези два дни съм само дух и усмивка. Харесва ми всичко, което прелита като филм покрай мен, харесва ми да гледам хората, харесва ми да виждам как танцуваш усмихната, а тъмните вълни на косата ти галят лицето ти и се спускат ниско под раменете и очите ти блестят през кичурите, когато споделяме задължителната балада. Спокойно и весело ми е и не ми пука, когато изливам половината айрян от дюнерджийницата върху якето, спокойно ми е и когато се прибираме в пет сутринта, заспивам дълбоко, така, както не съм спал от много време.

Пловдив е чудесен и изобщо не се учудвам, че именно оттам тръгва думата „айляк”. Спокойствието, което цари през цялата топла и слънчева неделя в града, бавната ни разходка по Рахат Тепе, пловдивчани, с които се разминаваме, всичко е лежерно, никой не бърза по „задачи” и не ми се иска да хващам автобуса. И не го хващам. Човекът, който ме спира преди да си купя билет с предложението да ме метне с колата до София, че пътува и иска да си спести малко от парите за бензин идва точно навреме. Пламен се оказва много готин пич, който е учил и живял в Германия и пътуването за него е смисъл на живота. Посетил е толкова много държави, разказва ми за гмуркане в Червено море, за Занзибар, за Испания, за Италия. Аз споделям скромния си опит от концертния туризъм и не усещаме как изяждаме пътя до Окръжна Болница и се мятам на автобуса до вкъщи. Home

Не исках да напиша толкова последователен и скучен текст, други думи се подреждаха в главата ми на прибиране от работа. Но умората явно е сковала мозъка. А докато слушам Tom Waits и пия чай, ми се иска да си запаметя тези два дни, да си напомням усмивките и най-вече да кажа „Благодаря”, да призная, че успях да те опозная по-добре, Мария, да видя и усетя и твоя огън и да, радвам се, че сме приятели!

А утре към Банско.