Един час

Паметникът на Яворов в Поморие стои на бяла каменна площадка над морето, до лятното кино. Обкръжен е от шест лампи, впити в плочите под него, а лицето му гледа над мраморния парапет, зад който има две масивни пейки с переста черница над тях. Така са разположени, че като седнеш, ако си по-висок от метър и осемдесет, можеш да изпружиш крака на парапета, пийвайки биричка под гъстата сянка на дървото (от което през август валят гъсеници), а на няколко метра под теб вълните лакомо облизват големите обли скали.

Седнахме, стоварихме раниците и отворихме по бира. Шест или седем човека, не познавам всички и не запомних бройката. Наближаваше полунощ, в началото на май, но беше топло, нямаше вятър и необремененият от курортен шум град плуваше в безбрежно спокойствие. По това време от годината туристическите градчета са много по-чаровни и истински. Носи се усещане за чистота и непринуденост, а хората се вълнуват от съвсем дребни събития в иначе лепкавото от скука ежедневие.

От колонката, вързана към телефона, се понесоха пролетните звуци на Cannonball Adderley с Miles Davis, които разтвориха тихия плясък на вълните под краката ни, преди до мен да стигне свитата цигара с марихуана. Лека дръпка, колкото да усетя как тежкият вкус се просмуква в устата ми, а специфичният остър мирис на слама, мухъл и отминало лято изпълва обонянието ми, преди димът да окупира дробовете и да го задържа там, докато започне да блъска по вътрешните клапи и да изскочи като облак сред дрезгава кашлица. През това време вече Марк Сендмен свиреше на баса си, докато пееше в така уютно топла меланхолия “I can tell you taste like the sky cause you look like rain. You look like rain, you look like rain…”. Отпуснах се на облегалката, разкрачил крака като уморен каубой и оставих погледа ми да се хлъзга по черната вода на морето, поклащайки се с вълните чак до Марината в новата част на града. После се обърнах наляво към Николай, който отново ми подаваше джойнта, усмихнат щастливо и усмивката му нямаше оттенъците на въздействието на опиата. Здрава и истинска усмивка, която говореше само за едно – чисто приятелство.

"Пясък и канела"

Едно от най-важните събития е (почти) факт. Безкрайно щастлив, изключително горд и изпълнен с вяра съм. Алекс Е.

Крада си откъси живот

Рядко. Леко. Само с допир на ръцете, само с целувката на пясъка. С лек повей. С мелодия над брега. Събрано във върха на пръстите, липсващо в шепата на деня. Меко. Нежно. Няколко минути месечно. Но стигат, но стигат, но стигат, не стигат...

...и една ко(ш)марна песен

It’s just the nature of my groove

Този блог е мъртъв. Идеята му (ми?) беше да споделям музикални емоции. Най-важното, двигателят в моето "аз. тук. сега." А стана емоционално блато. Затова и потъна. И заради спомените. Всичките. Но не би бил пълен, ако няма пост за Clutch. Защото те са Clutch, аз съм аз и на света няма по-важно нещо. И защото ги гледах на живо. Те също принадлежат И на този блог. Затова му удрям последен електрически импулс, преди мускулите му да атрофират и да потънат в дигитален прах. Няма да е накратко, затова - текста:

Аааааааааааааааа! Ъм... Аааааааааааааа! Тц, не става. Не мога да говоря последователно. То и да говоря съвсем вербално ми е трудно. Видях Clutch на живо! Я пак? Аааааааааааа! Clutch, копеле, Clutch, ултимативната рокенрол фурия. Залепен на решетката отпред, по средата, точно срещу брадатия изрод Нийл Фалън. Потта му пръскаше около мен, откаченият му свиреп поглед десетки пъти се впи в очите ми, разменихме жестове, реплики. Clutch, които не спирам да слушам от години защото ми е жизненонеобходимо да посрещам музиката им, защото имам нужда от най-чиста рокенрол емоция в превъзходна форма. И допреди две седмици не мислех, че ще успея да ги хвана – с шибаните увеличения на цените на полетите, Виена изведнъж ми се стори ебаси химерата. Само че вълшебните връзки на една приятелка свършиха отлична работа и летяхме. Буквално и преносно. В облаци и пот, в самолет и рокенрол. Е, ебаси, бе, копеле! Clutch!

Загърбваме логистично-финансовите бариери и тяхното преодоляване, посрещането и адски адекватните инструкции от най-якия гид на света и в 8.30 вече сме в Arena, в индустриалната зона на Виена. Kamchatka удрят последни две парчета за вечерта, слушаме як, повлиян от 60-те и 70-те години рок; те се скриват, ние влизаме. И се инсталираме най-отпред, вкопчени в оградата като корабокрушенци в отломки от кораба-майка. Clutch ще свирят точно тук, отпред и желязото и мъртъв не го пускам!

Но първи са Kylesa – една група, за която имам бегла представа от един албум, чут диагонално, отчетени като здрав и ударен шум и дотам. Е, да, ама не! Тия момчета (и момиче!) ритат толкова мощно от сцената, че ти качват топките в ушите (дами, за вас не знам)! Размазани китарни рифове и мелодии, истерични вокали и от Филип, и от Лора. И най-експресивният ритъм, който съм чувал. Огромен процент метъл и рок банди използват две каси на барабаните, за по-солиден и тежък звук. Kylesa са решили уравнението по друга пътека – вместо две каси те имат двама барабанисти. Двама лунатици, които така млатят кожите, че докато ги гледаш и слушаш, имаш чувството, че те мачка теснолинейката за Добринище. Убеден, че Ерик Ернандес ще нахлуе с барабаните в тълпата, залягаш, куфеейки на МОШните тресни от “Static Tensions” или на слъдж-метъл прочита на „Set the Controls for the Heart of the Sun” на титаните Pink Floyd. След края на техния сет бях като пребит с тояги, само че без физически поражения. Вече ще си имам едно наум за тези американци.

А Clutch... излязоха към 10 и оттам насетне всичко е каша, абсолютен качамак от накъсани спомени, викове, истерия, рокенрол, брада, блус, марихуана, пот, бира. И четиримата от Мериленд, яхнали сцената, все едно са си в гаража и забиват непринудено, репетирайки нещата, които обичат. Clutch са повече от музика и техните фенове го знаят. Защото, както споделя един приятел, ти не си фанатичен фен на Clutch, просто знаеш, че са най-яките и това е. Излязоха на сцената и без никакво предисловие директно настъпиха с “Minotaur”, дала заглавието и на новия им албум “Strange Cousins from the West”. И след това игривият блусарски ритъм на “Struck Down”. Публиката вилнее, хора куфеят, танцуват, пушат трева и крещят, някакъв тип до мен си напъхва пръстите в ухото ми, ръкомахайки диво и изобщо виенчани чупят легендите за „скучната западна публика”. Clutch копаят “Slow Hole to China”, а въодушевена девойка се е подпряла на гърба ми с длан, явно решена да си откъсне главата от куфеене. Да, това е музика със и от сърце. Блус и рок. Истерия и мелодия. Clutch. Четиримата, които свирят вече почти двайсет години заедно, които са щастливи от самия факт, че свиренето на това, което е в кръвта, им успява да ги изхрани. И им личи. На няколко пъти се впускат в нажежени инструментални джем-сешъни от по-ранните години на бандата и от последния албум на страничния им проект The Bakerton Group... преди да избухнат в негласно отделената втора част на концерта, когато акцентът пада от последния им диск и избухват с енергията на “Power Player”. Долу закипява, ритъма на песента вилнее от колоните право в сърцата, а изцъкленият проповедник Нийл крещи брадатата си проповед, ръкомахайки, клатейки се и подскачайки диво, стиснал микрофона и виещ “I’m not giving you attitude, I just want another drink!”. Рокенрол!

Концертът не свършва, а изригва с ударен хеттрик от “Blast Tyrant” и нещо в мен се къса, докато крещя текстовете на “The Mob Goes Wild”, “Profits of Doom” и “Cypress Grove”, Жан-Пол налага барабаните така, че на два пъти фуса едва не пада, а тялото ми се мята във вълната на тоталната еуфория. Край? О, не, над 800 човека са там и крещят и искат да танцуват и вилнеят до последно. И Clutch се връщат. Удрят с “50.000 Unstoppable Watts” и за десерт черпят шепа древен блус от Mississippi Fred McDowell, но в прочит а-ла Clutch и “Gravel Road” е последната доза високооктанов груув за вечерта. Останалото са мотиви и подробности.

Спомени

Дадохме си най-хубавото. Три години минаха за едно щракване на пръсти, но и с тях отлетя цял един живот. И е хубаво, като се обърнем назад и не намерим нищо лошо, нищо грозно. А напред... кой знае. Живот. Един. Мой. И твой. Нали знаем, че зад себе си имаме нещо красиво. В миналото, но помогнало и на двама ни да бъдем по-силни и по-добри. Обичам те, ти мен също. Това беше важното, това има значение. Това беше и последното нещо в този блог. Довиждане на петимата (приблизително) души, които четяха чат-пат какво ми е на сърцето. Captain Dog logs out.

Каруца

Запъва камъче колата... а каруцата не върви ли, не върви. Уморен съм от бутане и тикане. Уморен от товара, който ми е свиден. Да застрелям ли коня? Да разтоварям ли багажа? Или да хвана лопата и да копая под колелата? Въпроси, въпроси, въпроси. А отговор? И само един ли е? И кой е правилният? Или да намеря камък и да седна като мислителя, търсейки отговор някъде в мен? Не знам. Не знам. Наистина не знам. Принципно решенията винаги са трудна стъпка при мен. А сега е невъзможна. А някога, някак вярвах, че съм уцелил коловоза, че дори да има баири, всичко ще продължи напред цяло и силно. Днес не знам. И утре не знам. И нищо не знам. Не знам...

Музика

Колко е хубаво, че я има! Дали е случайно, че цели култури, религии, философски направления се основават на силата на въздействието, на космическия произход на хармониите в тоновете? Вярвам, че не. Тя е тук, в нас, около нас, в мен, в теб. В синхрон, в контрапункт със съзнание и емоции, навсякъде. И когато й позволиш, е целият свят. Гръб и основа, рамо на приятел, пояс, боксова ръкавица, ритник или летящо килимче. И понякога нищо друго няма значение... :)