Преди три години във виртуален социум с Алекс си пресякохме пътищата съвсем случайно, споделяйки любовта към любима група. Постепенно с постинги и разговори осъзнахме, че не само тази група ни е допирната точка. И започнахме да се замеряме с книги, с музика, с мнения. Не разбирам, не съм специалист, но съм човек, читател и като такъв писаните й впечатления от песни и албуми ми приковаха вниманието, харесваше ми да чета как Little Earthquakes на Tori Amos я кара да изтръпва, да вижда, да чува, да диша. И след едно поредно споделяне се осмелих и предложих: „Защо не опиташ да пишеш за музика?” Боже, колко се радвам, че тогава ме чу! Защото мястото, което живея, светът около онази пространственост, за кратко наречена „роук”, спечели не автор, а байпас, импулс и неподозиран източник на живот, на енергия и на сила. А малко по-късно освен ревюта започнах да получавам и разкази.
Всеки от тях ме накара да мисля, да чувствам, да изразявам, да се усмихна и, честно, да онемея, да се радвам почти невярващо на таланта и силата на това крехко момиче да чупи стени с думи, да е вярна и правилна и напук на празното и сивото в изкуството у нас, самата тя да създава пъстрото, сякаш не живее съвсем тук, да изпраща слънце и лъчи, усмивки, хипария, нежност, болка, сила, самота, тъга и радост и не можеш да не вярваш, а протягаш ръка несъзнато, за да се запознаеш и здрависаш с непознатите от разказите й, защото те са ти, те са децата ти, може би родителите ти, но дишат и разказват историите си (й) и съществуват веднъж и завинаги.
Уърд файлове прескачат спорадично към мен, прочитам ги и винаги е силно чувството, винаги се радвам, защото познавам дългокосата главица, която ражда думите, сърчицето, което ги диктува, върховете на пръстите, които ги набират и съм горд, безкрайно горд от Алекс. Необяснимо е, но винаги, когато я чета съм щастлив, радвам се и се гордея, трогвам се и вярвам. В и на нея.
„Пясък и канела” е книжка от 85 страници. „Пясък и канела” е първото печатно издание на 18-годишно момиче с огромен талант. „Пясък и канела” е най-важното и хубаво нещо, което й се е случвало след като Лора се роди. „Пясък и канела” събра младежи от цяла България и дори пришълци извън границите, които държаха да бъдат свидетели на пясъчно-канеленото рождество защото са приятели, но и защото трябва, защото знаят и ценят и защото те самите са истински.
Седим в залата, ушите ми още свистят със 130 по магистралата, краката ми са изтръпнали, а задника трепери от вибрациите под седалката на мотора, а във Военния клуб в Бургас се чувствам като довян от вихрушка и все пак на място. Има толкова много лица и всички са усмихнати, умни и чисти, чак се чудя имам ли място тук, а там отпред Алекс сияе, докато Елица Дубарова говори истини за нея и думите й, докато чудесни малки слънца прелитат през сцената и споделят радостта й, докато Косето чете „В монолог” и разказът ме просълзява и гледам на всички посоки, за да не ми личи, докато Анито чете „Всичките благословии” и ми смигва заговорнически, а Алекс е гушнала Лора, която потвърждава с „Да!” на обяснението, че разказът е за нея. После всички минават през бюрото отзад за шепа пясък с щипка канела и се връщат към Алекс, която с усмивка и сърце разписва книгите и дава обич и слънце и е такова удоволствие да я познаваш и да й се радваш.
За разказите не искам да казвам повече. Те са там, за да се запознаете, да ти се усмихнат, да те трогнат или да те замислят. Те са лъч, жупел, полъх, буря, пръски, дъжд, пясък и канела, излезли от върха на пръстите, продиктувани от сърцето на Алекс. W.I. N. I. F.
