сряда, 28 юли 2010 г.

Просто най-прост Джо

Не. Не е хубаво усещането да правиш, да струваш, да се усмихваш въпреки и да се зъбиш когато и все пак да не става, да зависи от теб, но само усилията да не са достатъчни, да имаш желание и сили, а да трябва и чужда намеса. Мога (много) повече, искам само себе си, а има само едно скърцане и повей на апатия. А да "зависиш" е толкова нелепо! И изобщо е досадно да се оплаквам, но понякога губя основата и е трудно да стоя дори на равно, камо ли горе. "Потъваме и пак се смеем, потъваме, какво от това, опитахме и вас да вземем, но ще потънат ли лайна?"

петък, 23 юли 2010 г.

Silent all these years

Когато слязох на спирката зад блока, вече минаваше полунощ. А тогава тази спирка дори я нямаше, линията на автобуса я пуснаха едва преди 5-6 години. Тогава имаше катерушките, пързалката, пясъчника зад Корекомския блок. Имаше и нас. Тогава бяхме други. Там някъде изритах касетката, която подарих на приятел и той ми я върна обиден така, че ме жегна до болка, там пихме едни от първите си бири (а зимата вино за по 2 лева бутилката). Докато вървях по разбития асфалт на алеята зад блока, всяка крачка беше година назад. На 13 започнахме да се събираме там. А до кога продължи? Че то дори още се случва. Понякога. Само с някои. Някой. Рядко повече от двама наведнъж. Вървя, под дебелите подметки на маратонките усещам черните камъчета, а чувам Tori Amos в слушалките. Тя също е виновна. Някъде там, на 18, когато я чух за пръв път, тогава праволинейното, пубертетското отстъпи пред сериозното, красивото и... умопомрачението. Не, не съм луд. Умопомрачен съм. Нали надникнах под купола. Както всеки. Или поне повечето.

Бирите след училище, площадката, тенисмасата (а как дрънчи на тенеке, като се изпърдиш върху нея!). Трепета, когато минавах сам и поглеждах към прозореца ти – жест, който по-късно се превърна в тик. „Свети. Вкъщи си е. Ще й звънна после да излезем зад Корекомския.” Откога не бях поглеждал към осмия етаж на четвърти вход от задната страна на блока? Откакто вече не живееш там? Мисля, че спрях доста преди това. Сега погледнах. Разбира се, че не свети. Преди дори спящото черно стъкло ми говореше. Говореха ми катерушките. Храстите. Корекомският блок. Говорех и аз. За други грижи, с други хора. Грижи? Не, тогава изглеждаха така. Сега са само усмивка в ъгъла на устните. Горчива и почти спонтанна. Сега главата е наведена и тежи. Сега стъпките са провлачени, чантата е тежка, прозорецът не говори и за пръв път от много време няма план, няма идея, няма мисъл, няма цел, само нощен вятър по кожата и вътре, много тихо и дълбоко. Зачудих се как точно се стигна до тук и се сетих за всички крачки по всеки асфалт за всички тези години. И защо? Пак и още тук.

Мисля вече да не чета Картареску късно вечер.