вторник, 21 декември 2010 г.

Monster Magnet: Interview with Phil Caivano

This interview is published in Bulgarian in The website: Rawk'n'Roll. The reason I am posting it in English is that I would like to share it with Napalm Records who gave me great cooperation for this conversation and also to send the link to the band in order they to use it however they want. So, here it is:

RR: Hi, Phil, how are you?

PC: Great and you?

RR: Me too. My name is Ivo and I am from Bulgaria…

PC: RR: Oh, great country!

RR: You’ve been there 4 years ago with Hatebreed.

PC: Yes.

RR: What do you remember from your stay there?

PC: That night I was working with Hatebreed and I remember walking in there and it was madness. I always wanted to get back there with Monster Magnet – we’ve played there a long time ago.

RR: Yes, in Plovdiv in 1999. I saw you back then.

PC: And the Hatebreed night was great. We went crazy, I love these guys, and they are my good friends.

RR: How did you start working with them?

PC: I started to work with Hatebreed when we had a break and my friend Matt Hyde, who’s the producer of the Monster Magnet records, was coming to the East Coast to work with Hatebreed and I had some time off. Years ago I used to work with Matt in his studio in Los Angeles and he asked me if I was interested in working on a Hatebreed record. I said: “Yeah, I’d love to do that, I’ve seen them a few times” and so I went to work on a record with Matt. I knew how great these guys were and they’ve been really close and great friends of mine since the minute I met them.

RR: And Hatebreed are connected with the New Orleans scene. With the NOLA scene. Their singer Jamie Jasta sings with Kingdom of Sorrow…

PC: Yeah, Kingdom Of Sorrow, this connection with Crowbar. I love that stuff. I am also very close with Zeuss, I’ve worked with him on two Hatebreed records and I work with Jamie on some of his side projects. And he was playing me a lot of Kingdom Of Sorrow stuff and I worked on one song that was on the first record, with Jamie, I went on doing some vocals with Jamie and I think that the Kingdom Of Sorrow stuff is amazing. Zeuss is a fantastic engineer and producer, he is one of my favorite people to work with.

RR: Talking on production, the new Monster Magnet is so massive as sound, it’s really huge. And you are back with this album, you weren’t part of the band for the “4 Way Diablo”.

PC: No, I was not. I was working with Hatebreed then. I was taking a break, I’ve always been a studio guy and…

RR: So there haven’t been any arguments with Dave…

PC: No, no, no. I’ve worked on all the demos. I really wanted to do a studio for myself.

RR: The Studio 13?

PC: Yeah, I wanted to build my studio and I needed time to do it. I was a little burnt out from all the touring and Dave was taking a bit of a break at that time and I felt that it was… I needed to do it then. And I started to get involved with working on other records with other people. And when you are a musician and an artist you have to go with your coin and that was the time. Then some things happened with everybody personally with Dave and stuff so Monster Magnet didn’t do anything for quite a while. Then Dave asked me if I’d come back to Monster Magnet. We had some long discussions about what we wanted to do. We were really hell-bent on how we wanted to do that record.

RR: It shows.

PC: Yes, it really does show because we were very specific on how we wanted it. When Matt Hyde came after to work with us, it’s been great to work with him over the years, but we wanted to do things a little bit differently.

RR: More oldschool music.

PC: Yes, it was more oldschool with the drums and the bass being a big part of everything. The bass is really prominent in the record.

RR: I’ve read an interview with Dave where he says that you were doing all the bass.

PC: Yeah, I played all the bass in “Mastermind”. I grew up a bass player and we had some unfortunate situations around the making of “Mastermind”. A lot of things happened with everyone personally, Jim had some family things going on and unfortunately the schedule conflicted with that.

RR: And you had to do it on time?

PC: Yeah, we had to do it, we got to get the job done. And then was the rehearsal starting, to do the preproduction of the record which was only five days and I ended playing all the bass on the record. It wasn’t planned but that’s how it happened and I am really happy that I was able to do that; that I got the opportunity to play bass on the record and to do everything I knew how to do. It was very spontaneous; there wasn’t a lot of thinking about it. I just knew it had to be as heavy and musical as we wanted to. I couldn’t sit there and just go through the parts, it was really spontaneous and really, really fun.

RR: So it comes out that at least for this album you were the second main guy doing the songs and the recording?

PC: Dave and I we have an amazing working relationship. I have worked with a lot of people over the years, I’ve been in Monster Magnet now for long time. Dave and I grew up together. I know how he thinks, I know how he likes to work. And there are always a few surprises because just when you think it’s going to be a certain way, he throws you a curve ball. And as long as I have worked with him, it’s just amazing, like: “Oh, my God, he’s gonna do it like that! Amazing! I have never thought about it.” So, I am the guy that Dave always comes to, I always hear the demos first. He always calls me and we live five minutes from each other, you know what I mean? And it’s always been like: “Hey, I got an idea, can I come over to the studio to record something?” That’s how we work together. It’s really great when someone else comes in to see how we work, they think we’re nuts, that always happens. It’s funny, I go through the years and I still really, really enjoy working with this guy. I really love the way Dave plays guitar, I love his approach to music, and his reference points are amazing. Just when you think that you gonna get what you expect, he does something different. He really amazed me with this record with how some of the songs he came up with and with some of the riffs he came up with. And then when he called me about what did I think, he remembered that riff that I was… I was working on something, he asked me if he could use it for the record and I said: “Of course”, you know. It’s really a lot of fun.

RR: About you and Dave working so well, you have been together in a band called Shrapnel back in the 80s. And then when he formed Monster Magnet you weren’t a part of the band, of its initial line-up. Why?

PC: I left New Jersey and moved to New York at a young age. We actually started Shrapnel while I still was at the high school, I mean we were teenagers. When the band broke up... We grew up an hour from New York. When Shrapnel stopped doing what we were doing, I was in New York doing other stuff but I was around for Monster Magnet a lot. I remember Dave playing me all the early demos and I was at a lot of the early shows. And for the time after he recorded “Spine of God” and “Tab” I was living in New York. They recorded “Superjudge” and “Dopes to Infinity” in New York. I was in the studio with those guys, hanging out. On “Superjudge” they borrowed my guitar and amps. On “Dopes to Infinity” they used a lot of my guitars and amps. And I have always been around the band. And when he came to LA again, I had moved to LA after New York. I have been in some bands in New York; I really wasn’t doing much of anything, I mean, I played with a band called Murphy’s Law, I had a band called Blitzspeer, I was doing heavy stuff. I was really into the New York Hardcore scene, so that was a lot of fun. When I moved to LA, I really concentrated on working in studios. That’s when Dave came to do "Powertrip" in Los Angeles with Matt Hyde again and it was a natural evolution for me to join the band at that point.

RR: About Ed’s decision to leave the band, were you surprised to hear this?

PC: I was very surprised to hear it. Especially after recording a record like “Mastermind”. When I have left the band it was a time when the band was taking a break, there wasn’t a lot going on, we just toured extensively and everybody was really tired. With Ed’s decision now to not wanna do this I was really shocked, I was really surprised… I don’t know, I was surprised, I was shocked.

RR: How do you think his absence will affect the sound of the band?

PC: You’ll see for yourself tonight. All I know is a lot of people who have seen us on this tour are telling us we sound better than ever. You know, I love working with Ed, he is very talented guy and if this is what he wants to do, that’s his decision. A lot of fans went like: “Oh, my God, Ed’s not in…” This is Ed’s decision, not our decision. We really were surprised and kind of shocked. We just toured at summertime and we really hadn’t time to find somebody else. Thankfully we had Garrett from Riotgod and Jim and Bob has just toured Europe with Riotgod. I have worked with Garrett before. He was just the natural guy that we have to do this and I think he sounds really powerful. I really can’t compare the two of them, I’m not gonna either go there. I just know that we go on stage now and we sound really, really strong, Garrett has his own style that really fits him with what we do. Garrett’s rhythm guitar playing is great. With Ed it’s just one of those things that happen, you can’t be angry. I wish that Ed would decide… I just wish Ed to be happy. We worked for a long time together, you know. No hard feelings.

RR: In a recent interview with Dave he calls you a chudder.

PC: Yes, haha!

RR: Can you explain what that means?

PC: Oh… wow, that gets a lot of different meanings. That’s a word Dave and I use to somebody… We call our amplifiers, our pedals, our guitars “chud”. I’m always taking stuff apart, I’m always figuring out in the way of doing stuff.

RR: Some kind of gear-guy?

PC: Gear-guy, yes. And a studio guy. I blow stuff up, I take stuff apart, I say an amp needs a new loudspeaker. Dave would be working on a part and I’ll be like: “Wow I wonder what it would sound like if we used this tiny amplifier instead of the big Marshall and this really old microphone?” That’s a chudder.

RR: So how do you choose your gear during the tour? Is it different every time or you don’t change it much for the road?

PC: I stick with a lot of the same stuff. I have this thing that I always go for my gut instinct. There are certain pedals I always liked to use, guitars I always liked Les Pauls and stuff, Marshalls but on this record I got introduced to a company called Metropoulos. For this record we’ve used a lot of things how we always wanted to do it. We introduced a lot of classical sounds. I have a pretty big guitar collection, I’m always changing pickups and things, I always go back to the beginning and that’s kind of chudding around, I’m always sideling cables and stuff.

RR: And that’s chudder?

PC: Yeah, that’s chudder.

RR: You have your custom First Act guitar. Do you use it with Monster Magnet?

PC: I use it in the studio; I’ve used it on one tour. It’s a difficult guitar to use life because we don’t think it’s our certain way with some pickups. I actually found a broken guitar from the sixties that was on the street, it was a pure chud. I used it in the studio, it sounds great in the studio. Live it’s pretty hard to use because it feeds back a lot and I’m more comfortable with the Les Paul.

RR: You and Dave have your Studio 13. Can you tell me something more about the studio? What bands are you interested in? And will you use it mostly for Monster Magnet purpose?

PC: We use it for the band and we look for some other bands. I want to record something with Tim Cronin and Tim’s been involved with Monster Magnet since day one. We’re definitely looking for some other bands that interest us to put some stuff out but it’s also comfortable for Monster Magnet, the guys in Monster Magnet to do some other things they created. Like Dave and I have big love for space rock. And maybe we’ll be doing some space rock recording in Studio 13. Maybe the label wouldn’t want to put it out so we could put it out. Do some garage rock stuff. If I find some cool young band and maybe write some songs with somebody else, things like that. My side project Capricorn which was something that I did with my old friend Todd Youth (guitar, ex-Danzig), we decided to put that out with Studio 13, just an avenue of creativity. It’s creativity more than kind of label, it’s just avenue to give music out to people. Music that we actually love and we like to do.

RR: Talking about space rock, would you put that label to the Monster Magnet music? How would you describe the band’s style?

PC: I think we’re more of a rock band. But we’ve been able to bring all of these elements into it. The space rock is a huge influence. When Dave and I were kids, we were listening to that stuff over and over again. Amon Düül, Hawkwind, The Stooges, The Groundhogs, all these bands. They were more rock bands. We are a rock band that has a lot of influences. That’s what I think keeps Monster Magnet so interesting over the years.

RR: Since it’s the end of the year now, are there any particular albums that you like most during the year?

PC: There’s always stuff but nothing that is of the top… Well, the Kingdom of Sorrow record, I love what Jamie did vocally in that record different than Hatebreed. I thought it’s really, really good to see him stretch out, I’m big supporter of that. I like the Riotgod stuff that Jim and Bob are doing and Garrett’s doing, that’s really cool. And I was into a lot of really old blues and really old jazz. I am into finding bands and records I didn’t know about, that were released a long time ago. Like the other day we found out that this band we loved from Germany from the early seventies, Tiger B Smith had another record out under the name Second Life before Tiger B Smith. We’re on Internet, tryin’ to find: “Ah, here’s the guy, here’s the guy!” And finally got it and paid for the download. I thought: “Oh, my God, this is the best stuff I’ve heard in fucking years!” Cause we’ve never heard it and I got excited about it. I get excited about things like that. It’s kind of tough to come out with specific stuff, you know.

RR: Now you work with Napalm Records which is a European label. Is this the reason that you tour started here, in Europe and not in the States?

PC: Well, maybe it has something to do with it. Europe has always been a great place for us. We’re gonna start into getting back into playing in the States. Unfortunately with the States it’s really hard for hard rock bands now. And we are starting to see more interest now but in the last couple of years it was all pop music. A lot of hard rock bands have to come over here. We’ve been coming here for so long; Europe is such a great place for us. It feels like we belong here, so we will always come here.

RR: I hope you will! I guess I have to leave you to join the rest of the band, thank you very much for this nice talk! See you in the hall!

PC: Thank you for the great questions, it was real fun!

Then he remained a bit more in the room, we talked about the band, about the "God Says No" record that is "Very underrated, yet amazing" and he signed my copy of this very album. And an hour later he and Monster Magnet blew my head off, sending it orbiting in space. The report is only in Bulgarian and it's available here and here is a gallery from the show. The only thing remaining is great memories.

вторник, 21 септември 2010 г.


Алекс, ти си виновна да попълвам въпросник по нощите и то в не съвсем трезво състояние. Поеми отговорност! Или поне празната чаша.

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”? - Почти никога не го правя. Книгата ме грабва, потъвам и не се сещам за храна. Евентуално може да ожаднея докато чета, но най-много да си налея нещо, да пийна и да захапя обратно книгата. За разлика от филмите обаче.

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш? - На това май отговорих по-горе.

Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена? - Все си мисля да отбелязвам, когато нещо ме отвее (последно проторепортажите от "По пътя" и описанието на емоцията, която изпита... не помня имената, мамка му, а "Кафка на плажа" не ми е под ръка"... младият шофьор, докато слушаше класическа музика за пръв път в живота си), но адски рядко си го преписвам някъде. Не мога да драскам по книга. Все едно да се порежеш на лицето, за да отбележиш докъде си стигнал с бръсненето. Че и по-грозно ми е това. Не съм прегъвал страници. Имам отбелязка за книга, даже две. Едната ми е подарък от Дидката, една от първите й творби и стои на почетно място във "Властелина", с другата последно съм отбелязвал някъде и още е там, дори не знам къде, но я мярнах скоро. Папирус от Египет е, бивш шеф ми я донесе от там и си я пазя също. Сега отбелязвам с два билета от градски транспорт и един от метрото.

Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете? - Предимно художествена. Но трябва да отбележа, че и от документални или учебни четива съм се зарибявал зверски много. А ако включим и всекидневното четене на факти за албуми, концерти, състави, музиканти, предимно в уикипедия... май излъгах с първото изречение, а?

Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време? - Колко проблеми с недоспиване съм имал заради това. Че и на първата ми работа си "дочитах главата" преди да седна да свърша следващата задачка. А вечер в леглото или на пода главата става две, три, понякога и осъмване.

Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни? - Авторът? Не, по-скоро книгата. Все още харесвам много от книгите на Стивън Кинг, а той самият е наистина огромен талант. И все пак заебах "Куджо" в нищото. "Клетка" също.

Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението? - Това ми се е случвало, но само на английски език. На български съм сверявал имена, исторически личности, места, когато книгата ми е адски интересна и си допълвам. За последно - "Тайнственият пламък на кралица Лоана".

Q: Какво четеш в момента? - Три книги, ако не броим една-две, свързани с ученето и дипломната ми работа. "Атлас изправи рамене", първата част. Тук Алекс е виновна. Интерсна и лесна за четене. Но имах конфликт с Айн Ранд. Ще видим натам, но определено не мога да оставя книгата. "Pearl" - биографична книга за Дженис Джоплин. Защото трябва да се запозная из основи с историята и музиката на тази удивителна жена. Самата книга е слаба като литература, мацката, която я е писала е вкарала ударна доза феминизъм, който на моменти е темерутски наивен, няма нужда. Но пък има интересни факти. И "Бялата гвардия". Поради ред причини. Едната е, че почти не съм чел руска литература. Но основната е, че обожавам "Майстора и Маргарита", а и "Театрален роман" ме изпълни. Тази е по-ранна, разкъсана, в пълната си форма е събирана от части, публикувани в списания. А Булгаков е бил млад. И езикът е по-беден, стилът по-наивен. И все пак ударно четиво. Днес за последно четох от нея.

Q: Коя е последната книга, която си купи? - "Игра на стъклени перли", от кашон, на старо, за 10 кинта. Надявам се скоро да имам време и за нея.

Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж? - И на този въпрос отговорът е по-горе.

Q: Имаш ли си любимо място/време за четене? - Основно три. Леглото (най-любимото), кенефа (май второто по любимост) и автобус/влак (щото твърде често съм там).

Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания? - Рядко съм попадал на поредица, която да ме задържи задълго ("Тъмната кула" е друга бира), най-често дори не посягам. Особено във фентъзито - стил, който обичах преди време много, въпреки че не съм чел кой знае колко много книги, дори там, когато видех "книга трета от сага n-та", ми става(ше) лошо и бягах надалеч. А, друга поредица, която ми хареса е "Железният светилник" и продълженията. Абе, има и такива. Но като цяло са ми скучни и в повечето случаи са доизстискани от пъпките на автора.

Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели? - Има ли човек, който да чете книги и да не го прави? "Властелинът на пръстените" ми остава може би най-близката, уютна и важна книга и все пак не бих я препоръчал на всеки, не са толкова много хората, които едновременно пазят децата в себе си, държат на ценности като приятелството и живеят в сърцата си в хармония с природата и околния свят. Нали? Иначе "По пътя" и "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет", може би и "Майстора и Маргарита" и "Степния вълк" бих ги вкарал в графа задължителни.

Тъй като май не се сещам за хора, които следят блога ми, тук удряме на задънена улица. А, Лили. Ти си? :)

п.п. Докато отговарях, осъзнах, че освен по време на четене, докато пиша също не пия. Уискито е едва наченато.

Снимката е от квартирата на "Петър Делян", в която живях през 2006, съквартирантът и мой прекрасен приятел Иван ме е хванал докато четях "По пътя". Това под мен е леглото, на което спях, в чашата има кафе (тогава още пиех), а косата беше дълга.

сряда, 28 юли 2010 г.

Просто най-прост Джо

Не. Не е хубаво усещането да правиш, да струваш, да се усмихваш въпреки и да се зъбиш когато и все пак да не става, да зависи от теб, но само усилията да не са достатъчни, да имаш желание и сили, а да трябва и чужда намеса. Мога (много) повече, искам само себе си, а има само едно скърцане и повей на апатия. А да "зависиш" е толкова нелепо! И изобщо е досадно да се оплаквам, но понякога губя основата и е трудно да стоя дори на равно, камо ли горе. "Потъваме и пак се смеем, потъваме, какво от това, опитахме и вас да вземем, но ще потънат ли лайна?"

петък, 23 юли 2010 г.

Silent all these years

Когато слязох на спирката зад блока, вече минаваше полунощ. А тогава тази спирка дори я нямаше, линията на автобуса я пуснаха едва преди 5-6 години. Тогава имаше катерушките, пързалката, пясъчника зад Корекомския блок. Имаше и нас. Тогава бяхме други. Там някъде изритах касетката, която подарих на приятел и той ми я върна обиден така, че ме жегна до болка, там пихме едни от първите си бири (а зимата вино за по 2 лева бутилката). Докато вървях по разбития асфалт на алеята зад блока, всяка крачка беше година назад. На 13 започнахме да се събираме там. А до кога продължи? Че то дори още се случва. Понякога. Само с някои. Някой. Рядко повече от двама наведнъж. Вървя, под дебелите подметки на маратонките усещам черните камъчета, а чувам Tori Amos в слушалките. Тя също е виновна. Някъде там, на 18, когато я чух за пръв път, тогава праволинейното, пубертетското отстъпи пред сериозното, красивото и... умопомрачението. Не, не съм луд. Умопомрачен съм. Нали надникнах под купола. Както всеки. Или поне повечето.

Бирите след училище, площадката, тенисмасата (а как дрънчи на тенеке, като се изпърдиш върху нея!). Трепета, когато минавах сам и поглеждах към прозореца ти – жест, който по-късно се превърна в тик. „Свети. Вкъщи си е. Ще й звънна после да излезем зад Корекомския.” Откога не бях поглеждал към осмия етаж на четвърти вход от задната страна на блока? Откакто вече не живееш там? Мисля, че спрях доста преди това. Сега погледнах. Разбира се, че не свети. Преди дори спящото черно стъкло ми говореше. Говореха ми катерушките. Храстите. Корекомският блок. Говорех и аз. За други грижи, с други хора. Грижи? Не, тогава изглеждаха така. Сега са само усмивка в ъгъла на устните. Горчива и почти спонтанна. Сега главата е наведена и тежи. Сега стъпките са провлачени, чантата е тежка, прозорецът не говори и за пръв път от много време няма план, няма идея, няма мисъл, няма цел, само нощен вятър по кожата и вътре, много тихо и дълбоко. Зачудих се как точно се стигна до тук и се сетих за всички крачки по всеки асфалт за всички тези години. И защо? Пак и още тук.

Мисля вече да не чета Картареску късно вечер.

петък, 11 юни 2010 г.

Пясъкът, канелата

„Я, фен на Керуак!” Вместо „здрасти!” Това беше нещо като „Здравей, аз съм Алекс и обичам хубавата литература”.

Преди три години във виртуален социум с Алекс си пресякохме пътищата съвсем случайно, споделяйки любовта към любима група. Постепенно с постинги и разговори осъзнахме, че не само тази група ни е допирната точка. И започнахме да се замеряме с книги, с музика, с мнения. Не разбирам, не съм специалист, но съм човек, читател и като такъв писаните й впечатления от песни и албуми ми приковаха вниманието, харесваше ми да чета как Little Earthquakes на Tori Amos я кара да изтръпва, да вижда, да чува, да диша. И след едно поредно споделяне се осмелих и предложих: „Защо не опиташ да пишеш за музика?” Боже, колко се радвам, че тогава ме чу! Защото мястото, което живея, светът около онази пространственост, за кратко наречена „роук”, спечели не автор, а байпас, импулс и неподозиран източник на живот, на енергия и на сила. А малко по-късно освен ревюта започнах да получавам и разкази.

Всеки от тях ме накара да мисля, да чувствам, да изразявам, да се усмихна и, честно, да онемея, да се радвам почти невярващо на таланта и силата на това крехко момиче да чупи стени с думи, да е вярна и правилна и напук на празното и сивото в изкуството у нас, самата тя да създава пъстрото, сякаш не живее съвсем тук, да изпраща слънце и лъчи, усмивки, хипария, нежност, болка, сила, самота, тъга и радост и не можеш да не вярваш, а протягаш ръка несъзнато, за да се запознаеш и здрависаш с непознатите от разказите й, защото те са ти, те са децата ти, може би родителите ти, но дишат и разказват историите си (й) и съществуват веднъж и завинаги.

Уърд файлове прескачат спорадично към мен, прочитам ги и винаги е силно чувството, винаги се радвам, защото познавам дългокосата главица, която ражда думите, сърчицето, което ги диктува, върховете на пръстите, които ги набират и съм горд, безкрайно горд от Алекс. Необяснимо е, но винаги, когато я чета съм щастлив, радвам се и се гордея, трогвам се и вярвам. В и на нея.

„Пясък и канела” е книжка от 85 страници. „Пясък и канела” е първото печатно издание на 18-годишно момиче с огромен талант. „Пясък и канела” е най-важното и хубаво нещо, което й се е случвало след като Лора се роди. „Пясък и канела” събра младежи от цяла България и дори пришълци извън границите, които държаха да бъдат свидетели на пясъчно-канеленото рождество защото са приятели, но и защото трябва, защото знаят и ценят и защото те самите са истински.

Седим в залата, ушите ми още свистят със 130 по магистралата, краката ми са изтръпнали, а задника трепери от вибрациите под седалката на мотора, а във Военния клуб в Бургас се чувствам като довян от вихрушка и все пак на място. Има толкова много лица и всички са усмихнати, умни и чисти, чак се чудя имам ли място тук, а там отпред Алекс сияе, докато Елица Дубарова говори истини за нея и думите й, докато чудесни малки слънца прелитат през сцената и споделят радостта й, докато Косето чете „В монолог” и разказът ме просълзява и гледам на всички посоки, за да не ми личи, докато Анито чете „Всичките благословии” и ми смигва заговорнически, а Алекс е гушнала Лора, която потвърждава с „Да!” на обяснението, че разказът е за нея. После всички минават през бюрото отзад за шепа пясък с щипка канела и се връщат към Алекс, която с усмивка и сърце разписва книгите и дава обич и слънце и е такова удоволствие да я познаваш и да й се радваш.

За разказите не искам да казвам повече. Те са там, за да се запознаете, да ти се усмихнат, да те трогнат или да те замислят. Те са лъч, жупел, полъх, буря, пръски, дъжд, пясък и канела, излезли от върха на пръстите, продиктувани от сърцето на Алекс. W.I. N. I. F.

петък, 14 май 2010 г.


Home - I find the rhythm that saves my soul from death
Lost - I might have been but I found myself today
Your voice I need to chase this cosmic fear away
Your touch I feel, I need you - that's all I got to say

Home, home, I've been driving this lonely road
On my way home, home, I don't need no signs or directions

The truth it lies beneath a cold, cold river yeah
Jump and dive, it cuts right through this heart as a knife
Your voice I need to chase this cosmic fear away
Your touch I feel, I need you - that's all I got to say

Home, home, I've been driving this lonely road
On my way home, home, I don't need no signs or directions

Home, home, home…
Home, home is where we all belong
Home, home, and I hope I won't be any long now

Another highway blues under sun and moon shine
Another lost song in my lost mind
Yet I'm not lost 'cause what I needed, I found
And you're that sweet, sweet home of mine

... Иване, да ти се не види!

вторник, 11 май 2010 г.

Два от шест и половина

Един час гледахме. Два бяха нежни. Един бяхме. Другите два и половина...

петък, 7 май 2010 г.

Един час

Паметникът на Яворов в Поморие стои на бяла каменна площадка над морето, до лятното кино. Обкръжен е от шест лампи, впити в плочите под него, а лицето му гледа над мраморния парапет, зад който има две масивни пейки с переста черница над тях. Така са разположени, че като седнеш, ако си по-висок от метър и осемдесет, можеш да изпружиш крака на парапета, пийвайки биричка под гъстата сянка на дървото (от което през август валят гъсеници), а на няколко метра под теб вълните лакомо облизват големите обли скали.

Седнахме, стоварихме раниците и отворихме по бира. Шест или седем човека, не познавам всички и не запомних бройката. Наближаваше полунощ, в началото на май, но беше топло, нямаше вятър и необремененият от курортен шум град плуваше в безбрежно спокойствие. По това време от годината туристическите градчета са много по-чаровни и истински. Носи се усещане за чистота и непринуденост, а хората се вълнуват от съвсем дребни събития в иначе лепкавото от скука ежедневие.

От колонката, вързана към телефона, се понесоха пролетните звуци на Cannonball Adderley с Miles Davis, които разтвориха тихия плясък на вълните под краката ни, преди до мен да стигне свитата цигара с марихуана. Лека дръпка, колкото да усетя как тежкият вкус се просмуква в устата ми, а специфичният остър мирис на слама, мухъл и отминало лято изпълва обонянието ми, преди димът да окупира дробовете и да го задържа там, докато започне да блъска по вътрешните клапи и да изскочи като облак сред дрезгава кашлица. През това време вече Марк Сендмен свиреше на баса си, докато пееше в така уютно топла меланхолия “I can tell you taste like the sky cause you look like rain. You look like rain, you look like rain…”. Отпуснах се на облегалката, разкрачил крака като уморен каубой и оставих погледа ми да се хлъзга по черната вода на морето, поклащайки се с вълните чак до Марината в новата част на града. После се обърнах наляво към Николай, който отново ми подаваше джойнта, усмихнат щастливо и усмивката му нямаше оттенъците на въздействието на опиата. Здрава и истинска усмивка, която говореше само за едно – чисто приятелство.

четвъртък, 29 април 2010 г.

"Пясък и канела"

Едно от най-важните събития е (почти) факт. Безкрайно щастлив, изключително горд и изпълнен с вяра съм. Алекс Е.

понеделник, 19 април 2010 г.

Крада си откъси живот

Рядко. Леко. Само с допир на ръцете, само с целувката на пясъка. С лек повей. С мелодия над брега. Събрано във върха на пръстите, липсващо в шепата на деня. Меко. Нежно. Няколко минути месечно. Но стигат, но стигат, но стигат, не стигат...

...и една ко(ш)марна песен