четвъртък, 17 януари 2008 г.

В двора на пурпурния крал

Малко се чудя защо създадох тази страница, когато почти не пиша в нея. Но и като се имат предвид тоталната ми дезорганизация и почти перманентният ми мързел, става по-ясно. А и защо да пиша, когато няма голям смисъл. За мен, разбира се. Че нали и затова го водя този блог - виртуален дневник, майка му... Така е, като не съм имал лексикон като малък... А защо пиша сега? Защото слушам King Crimson. И никак не ми е понятно как да изразя вербално всички емоции, които напливат в мен, породени от музиката на британците. Че лесно ли е да си разкъсаш гърдите и да се опиташ топката от чувства да я подредиш в думи? Важното е, че докато слушам безумния ритъм на Джайлс, разкрасен от флейтата на Йън МакДоналд и силните лирики на Питър Синфийлд, изпяти от хипнотичния глас на Грег Лейк и обединени от композиторския гений на Фрип, цялото пространство около и в мен самия се превръща в тронната зала на личното ми доволоство, наметнато с пурпурен плащ и вперило взор в лудостта.

On soft grey mornings widows cry,
The wise men share a joke.

I run to grasp divining signs

To satisfy the hoax.

The yellow jester does not play

But gently pulls the string
s
And smiles as the puppets dance

In the court of the crimson king.

Няма коментари: