неделя, 17 април 2011 г.

Баба

Бил съм на 3 или 4 години, когато, спомням си, баба ми отваряше книгата с твърди корици "Горски приказки" и ми четеше за разните животни в гората. Доста често след като аз сам съм я преследвал с книжката в ръка. И шокът на мама, когато един ден в магазина с нея и баща ми, я чух да се оплаква, че няма олио "Слънце", а аз й казах "Има. Ей го там, на етикета пише Слъъън-цеее!" и как тя ме караше да прочитам ту този, ту онзи етикет, за да се увери, че наистина чета и то две-три години преди да тръгна на училище. За едно лято баба успя да ме научи да сричам елементарни текстчета. И оттогава е любовта ми към литературата. Баба я събуди в мен от съвсем ранна възраст.

Баба и дядо живееха с нас докъм 15-тата ми година. Просто и двамата работеха тук. Пренесоха се на село като довършихме къщата там, взеха си кози, овце, куче, котки, кокошки и си заживяха спокойно и с кеф оставах дни и седмици на Поповяне.

Дядо почина преди 7 или 8 години, не помня точно. Баба си остана на село и се радваше искрено всеки път като отивах там - сам или с приятели. А и те се привързаха към нея, неведнъж някой е имал път към Самоков, или просто е минавал по онзи край и е спирал с кола/мотор, за да се видят макар и за малко. Баба обичаше компанията на млади хора около себе си и с радост ни посрещаше и изпращаше, вечно гостоприемна, наготвила, приготвила и усмихната. Обичаше да седнем в двора при нея, на открито, да се радваме заедно на градината й - нейната гордост, да си откъснем пресни зеленчуци и за София, да отнесем и на който не е дошъл този път. За последно й се изсипахме със Симо през октомври, след преход през Витоша и Плана с колелата, под постоянен дъжд, премръзнали, с мокри огромни дъждобрани, а тя ни посрещна с "Отварям и гледам два пингвина", а на печката къкреше тенджера с боб, във фурната - топла баница. След половин час кацнаха и Иван и Близнаците с коли и настана... абе, нашето си. Баба, естествено, пак се радваше и твърдеше, че не й пречим, а напротив. Вярвам й.

После баба дойде пак тук, защото преди няколко години й откриха рак и всяка зима си идва в София, да не мръзне сама по село, трудно е за болна жена да се отоплява, мие, чисти, готви. Тази зима оперираха пердето й и баба отново започна да чете книги. Много, както когато бях малък. Беше престанала от много дълго време, сигурно 12-13 години. Радвах се всяка вечер като се прибирам, да я заваря я с Хесе, я с Джойс, да чете и да ме чака да обсъдим книгата, да сподели какво й харесва и какво не. И често ме караше да й пускам дисковете на "гайдаря", както нарича Веско Митев - разказвал съм й за неговото изкуство, показвал съм й снимки от къщата му в Долен, пластиките му и тази жена на седемдесет и три години беше истински фен. Исихия и Кайно Йесно Слонце слушахме заедно и то с еднакво удоволствие. "Да го викнеш да ми свири на погребението!" обичаше да вмята от време на време, докато го слушаме.

Преди три седмици, точно преди да тръгна за Виена, ракът пусна пипалата си по цялото тяло на баба. Тя легна и повече не стана от леглото. Три седмици баба имаше нужда от помощ за всичко, нямаше сили дори да седне в леглото. Три седмици се мореше и накрая просто се отказа. "Време ми е, деца." Престана да приема храна и почти никаква вода, но и нито веднъж не се оплака, не измърмори, не проплака. Безкрайно силен дух има баба Мирка, дух, който я крепи и държа права цял живот. Снощи рано баба си отиде.



Почивай си бабо, знам какво ти беше, знам какво ти е било през всичките години на труд, работа и семейство. Истински борец. Благодаря за всичко, което си ни дала на мен, сестра ми, майка ми и баща ми и на всичките ни приятели, които също те приемаха като такъв. Аз съм това, което съм днес И заради теб. Спокоен сън, бабо!

1 коментар:

highway blues каза...

"Спокоен сън", Иво, е най-хубавото, с което можеш да изпратиш близък. Съжалявам.